Дмитрий Биленкин: Случаят на Ганимед

Скулестото лице на началника изглеждаше остаряло. Той мълчеше. Свил се в ъгъла, Анджей местеше поглед ту към единия, ту към другия. Не можеше да определи своето отношение към това, което ставаше. Този Мей, когото той нито веднъж не беше видял в базата, предизвикваше неволно възхищение. И в същото време беше някак си неприятен.

— Да — зазвуча в тишината безстрастният глас на Акмолаев. — Но вие не сте в пустинята. Освен юридическите закони, съществуват и нравствени. Ако това не ви говори нищо, съжалявам ви. Това е всичко.

— Значи, забраната остава в сила?

— Нищо друго ли не ви интересува?

— В дадения момент нищо друго няма значение. Забраната си остава в сила?

— Да.

— Тогава прощавайте.

Непознатият рязко се обърна и почти избяга. Анджей се спусна след него, но го догони едва в края на коридора.

— Почакайте, може ли да ви попитам?

— Да?

— Аз… — Анджей се обърка, което рядко се случваше с него — знаете ли, там в кабинета аз слушах…

— Е, и какво?

— Нищо… — Анджей внезапно се озлоби. — Не се натрапвам, няма да ви разпитвам, щом не искате.

За един миг като че смисълът на думите му, изглежда, не достигна до съзнанието на непознатия, но нещо в израза на лицето му се измени.

— Вие сте от пресата? — Въпросът прозвуча като обвинение. — Човек, който съди за всичко, без да участвува в нищо? Да не би да искате да кажете, че сте мой привърженик?

— А нима светът се дели на ваши привърженици и ваши противници?

— Сега — да, защото от това зависи съдбата на онези от Ганимед.

— Без да познавам същността на работата, не мога да бъда ничий привърженик.

— А като я узнаете, ще станете ли?

— Може би. Но не мога предварително да заема никаква позиция.

— Откровено! Най-напред един въпрос: защо лекарят, след като е в постоянен контакт с болните, сам рядко се заразява?

— Очевидно предпазните мерки…

— А когато не е познавал тези мерки? Например в Средновековието? Тогава какво?

— Но нима чумата е щадила лекарите повече?

— Да! Това не е измислица, а статистика. Отговор на въпроса, защо това става така, може да бъде знаменитият казус на доктор Петенкофер.

— Извинете?

— Петенкофер — научният враг на великия Кох. Когато Кох открил причинителя на холерата, то Петенкофер с професионална упоритост, на която може да съперничи само магарешката, твърдял, че всичко това е празна работа. За да посрами окончателно Кох, той демонстративно изпил култура с най-вирулентни вибриони. И представете си, даже не повърнал! Този случай и досега предизвиква изумление, а отговорът е съвсем прост. Петенкофер не се е разболял, защото не вярвал във възможността да се разболее! Най-искрено, най-фанатично той не е допускал мисълта, че вибрионите са смъртоносни. Ето в това се крие ключът: човек няма да се разболее, ако той абсолютно, до последната клетка на мозъка си е убеден в своята неуязвимост.

— Но това е абсурд! Вие, медикът, не можете да не знаете…

— Абсурд? О, да, разбира се… Но аз до такава степен съм развил у себе си способността да си самовнушавам, че мога безнаказано да поглъщам всякакви дози от най-страшните вируси и бактерии. А на всяка крачка ме посрещат с това „абсурд!“ Теорията не допускала, същият този Кох… Изправят насреща ми Кох, а на фактите противопоставят теорията! И в резултат: аз, единственият, който може да помогне на тези от Ганимед, аз дето, бих казал, цял живот съм се готвил за това, съм отстранен. Човекът, видите ли, не бил способен… А кой е измервал предела на неговите възможности? Тези, които са толкова далеч от огнената линия. Евнусите могат ли да съдят за любовта, стридите — за риска, чиновниците — за творчеството… Това е смешно и гнусно! И опасно, когато властта е в техни ръце. Но защо тогава ти, представителю на пресата, не тичаш към микрофона, да мобилизираш общественото мнение, докато не е късно?

— Във всеки случай аз съм длъжен да изслушам и другата страна.

— Вярно, вярно, правилата над всичко… Даже в такава минута. А ще бъде късно! Късно! Прощавайте.

— Една минутка…

Но Анджей с неговия почти двуметров ръст вече престана да съществува за събеседника си. Журналистът поклати глава и се отправи към кабинета на началника на района.

Когато Акмолаев видя влизащия при него репортьор, върху лицето му като че ли се изписа мисълта: „Само вие ми липсвахте!“

— Нещо ново — попита Анджей, сядайки с израз на глуповат носорог.

— Състоянието на болните не се е подобрило, но и не се е влошило — проговори отмерено Акмолаев. — Причинителят на болестта все още не е открит, макар че, по всичко личи, това е въпрос на близките часове. Това е положението.