Дмитрий Биленкин - Случаят на Ганимед

После наведе глава, с което във всички кабинети дават да се разбере, че, разговорът е свършен.

— Кой е този лекар, който току-що беше при вас? — попита Анджей.

Привичната усмивка на делова учтивост този път не се появи. Акмолаев се намръщи. В него обаче явно се бореха две противоречиви желания: да избегне неприятната смяна на темата или, напротив, да облекчи душата си, като каже онова, което не би могъл да каже пред никой друг събеседник.

— Аз току-що разговарях с него — побърза да уточни Анджей.

— Пресата, както винаги, е оперативна. Вашите симпатии, разбира се, са на негова страна?

— Смелостта всякога подкупва — предпазливо каза Анджей. — Впрочем добър лекар ли е той?

— Прекрасен лекар — Акмолаев искаше да убеди самия себе си.

— Мей — как му е цялото име?

— Мей Ликантер, лекар на „Джей — 7“, извикан по тревога заедно с другите. Какво впечатление ви направи той?

— В него има нещо фанатично.

— Точно така! — Акмолаев доволно кимна. — Той е фанатик и то съвсем неприкрит. Някакъв космически Савонарола.

— Савонарола?

„Ето чий образ ме преследваше! — помисли си Анджей. — Станалият нарицателен благороден и зловещ образ на фанатика, чертите на когото ми се привидяха в лицето на Мей…“

— Да. Савонарола. Защо ви учудва това сравнение? Нима този човешки тип е изчезнал? Той е приел друг облик, обзет е от други идеи, но в останалото: … „Който не вярва в моята истина, той е враг на истината!“ Нима не е така?

— Да речем, че е така — каза Анджей. — Но обективно неговият стремеж е насочен към благото на…

— Даже ако неговата главна цел е да докаже правотата на своята теория? Съгласен съм.

— Тогава вашата позиция е още по-неразбираема за мене.

— Да започнем с това, че той не е първият и не е последният доброволец. Всеки на негово място би се стремил към Ганимед. Всеки! И вие също, ако бяхте лекар.

Анджей кимна в знак на съгласие.

— Впрочем — продължи Акмолаев — да бъдеш в такава ситуация герой е по-леко, отколкото да не бъдеш. Инстинкт. Благородният, но сляп инстинкт движи доброволците. А защо, ще попитате вие, да не разрешим саможертвата? Та хората рискуват своя, а не чуждия живот? Така! Но техният живот не ни е чужд; на вас, на мене, на цялото човечество не е безразлично колко хора ще изпаднат в беда. По-нататък. Някога, когато по време на война войникът закривал с тялото си амбразурата, той е спасявал своите другари от огъня, т.е. не е загивал напразно. А тук няма даже и това. Осем души — осем заболели, а дулото на картечницата не е затиснато. И какво? Ще заповядате да я затискаме непрекъснато с нови тела? Може би след десет, след сто тя ще се задави? Хора ли сме ние, или сляпо летящи в огъня пеперудки? Сега се извършва изпитание не на смелостта, не на благородството, а на нашия разум. Нещо във вас протестира против моята логика? В мене също. Но аз не се колебая. Ето, ако Земята каже: лекарството е намерено, но ние не сме сигурни, трябва да се изпита. Аз ще изпратя Ликантер на Ганимед. Ако заболее Ликантер, ще изпратя други лекари и аз ще отида, ще заставя да отидат тези, които не искат да отидат. Но сега — не! Не, защото е безсмислено и престъпно.

— Значи теорията на този Ликантер от ваша гледна точка е…

— Тя не е съвсем абсурдна — бързо проговори Акмолаев. — Ако чрез продължителна тренировка човек придобие власт над някои автономни процеси на своето тяло, то… Но Ликантер всъщност няма доказателства.

— Той ме уверяваше, че е способен да поглъща болестотворни култури, без те да му причиняват вреда.

— Експертиза не е правена, но дори така да е, какво? Познавах един човек, който — няма да повярвате — можеше да пие циановодородна киселина. Специалистите ще ви обяснят защо това е възможно и защо такава способност във всеки друг случай е безполезна. Ликантер вярва безгранично в своята правота и затова напорът му е бесен! Тук вече въпросът е принципен: или сме учени, или вярващи. Или се опираме на разума, или тичаме след първия пророк. Или — или, трето няма.

Акмолаев взе сифона. Анджей гледаше напрегнато как скачат мехурчетата във водата, как се движи адамовата му ябълка и как чашата прозвънва.

— Знаете ли — каза Акмолаев шепнешком, като остави чашата, — понякога завиждам на такива като Мей… Каква свобода само — да се отдаваш изцяло на порива на страстите! Без да избираш пътя, без да се замисляш, се втурваш да спасяваш… А ти стой тук, отчитай, планирай, стиснал юмруци…

Акмолаев млъкна, по лицето му се разля някаква извиняваща се усмивка. Но веднага щом зазвъня комутаторът, тя изчезна, като че я издухаха.