Майкъл Бейджънт - Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

През пролетта на 1971 г. се заехме с режисьора Андрю Максуел-Хайслоп да подготвим филма за „Хроники“. Първоначално смятахме да заснемем двайсетминутен репортаж, който да бъде излъчен в едно магазинно предаване. Но Дьо Сед започна да ни предоставя още откъслечна информация. Най-напред получихме пълния текст на обемисто закодирано послание, в което се споменаваха художниците Пусен и Тение. Бяхме до немай-къде заинтригувани. Кодът бе невероятно сложен. Обясниха ни, че с помощта на компютри е разчетен от специалисти, работещи в отдел „Шифри“ към Френската армия. Докато го проучвах, това твърдение ми се видя съмнително. Обърнах се за съдействие към експерти от британското разузнаване и те се съгласиха с мен: „Кодът не може да бъде разчетен от компютър.“ Явно някой разполагаше с ключа към него.

После Дьо Сед пусна втората бомба: открит е гроб досущ като този върху прочутата картина „Аркадийски овчари“ на Пусен. Щял да ни съобщи веднага щом научи нещо по-конкретно. След броени дни получихме снимките и си дадохме сметка, че късометражният ни филм за една незначителна местна тайна вече придобива неочаквани измерения. Пол реши той да прерасне в сериал за „Хроники“. Сега вече разполагахме с по-дълъг подготвителен период и с повече екранно време, за да разкажем историята. Излъчването на филма бе отложено за следващата пролет.

„Изчезналото съкровище на Йерусалим?“ бе показан по телевизията през февруари 1972 г. и предизвика невероятен отзвук. Разбрах, че съм попаднал на тема, заинтригувала не само мен, но и една много широка аудитория. Оттук нататък проучвах загадката не просто от собствен интерес. Първият филм безспорно щеше да има продължение. През 1974 г. вече бях събрал множество нови материали и Пол определи Рой Дейвис за режисьор на моя втори сценарий за „Хроники“ — „Проповедникът, художникът и дяволът“. И този път зрителите потвърдиха с реакцията си, че историята е завладяла въображението им. Но тя бе придобила такива дълбоки измерения, бе станала толкова сложна, че не бе по силите на един човек да я изследва подробно. Задълбаех ли в една посока, волю-неволю пренебрегвах купища други материали. Тъкмо се бях отчаял, когато съдбата, подхвърлила ми така нехайно тази история в ръцете, се погрижи трудът ми да не отиде на вятъра.

През 1975 г., на летен литературен семинар, на който четях лекции, имах щастието да се запозная с един от другите лектори, Ричард Лий. Ричард е писател, издал е романи и разкази, завършил е сравнително литературознание и познава из основи историята, философията, психологията и езотеризма. От няколко години преподаваше в различни университети в Съединените щати, Канада и Великобритания.

На летния семинар често обсъждахме теми, интересуващи и двамата. Споменах му за рицарите тамплиери, които, както се оказа, са играли важна роля в загадката около Рен Льошато. С огромна радост установих, че Ричард също проявява огромен интерес към тайнствения средновековен орден на войнствените монаси и отдавна изучава неговата история. Ето че вече нямаше нужда месеци наред да се ровя по прашните книги: Ричард бе в състояние да отговори на повечето ми въпроси и бе заинтригуван не по-малко от мен от някои очебийни парадокси, на които се бях натъкнал. И още по-важно, също си даваше сметка колко интересно и значимо е проучването, с което се бях нагърбил. Предложи да ми помогне, където става въпрос за тамплиерите. Запозна ме и с Майкъл Бейджънт, който е завършил психология и наскоро се бе отказал от успешната си кариера във фотожурналистиката, за да се заеме с филм, посветен на тамплиерите.

Да бях ги търсил, едва ли щял да намеря по-подготвени специалисти, по-подходящи хора, с които да работя съвместно. Години наред бях изследвал темата сам и сега бях направо окрилен, че към мен са се присъединили два свежи мозъка. Първият осезаем резултат от съвместната ни работа бе третият филм за Рен Льошато от поредицата „Хроники“ — „Сянката на тамплиерите“, заснет през 1979 г. от режисьора Рой Дейвис.

Докато подготвяхме филма, най-сетне се изправихме лице в лице с онова, което лежеше в дъното на загадката, забулила Рен Льошато. В „Сянката на тамплиерите“ обаче можехме само да намекнем до какви изводи сме стигнали. Под повърхността се криеше нещо изумително, нещо много по-съществено и свързано със съвременността, отколкото предполагахме в началото, когато се заехме да разкрием „дребната любопитна загадка“, до която се бе добрал свещеникът в едно планинско селце във Франция.