Александър Беляев - Човекът, който не спи

Тия доводи имаха потресаващ ефект. Ръцете на събрали се трепереха.

— Това е ужасно!…

— Кошмар! — чуха се развълнувани гласове.

Настъпи мъчително мълчание. Сякаш в кабинета изведнъж нахлуха страшни призраци и го изпълниха с вледеняващия дъх на смъртта.

Най-сетне председателят на събранието тръсна глава и удари с косматия си юмрук по масата.

— Това не бива да се допуска! — хрипкаво извика той. — На всяка цена трябва да отстраним надвисналата опасност. Преди още изобретението на професор Вагнер да стане достояние на болшевиките, ние трябва да овладеем неговия секрет!

И подбуждано от страх и омраза, събранието пристъпи към обсъждане на въпроса какво трябва да се стори.

Единствено барон Голдзак не вземаше участие в обсъжданията. Въображението вече му рисуваше грандиозни планове. Той си мислеше каква изгода може да извлече от откритието на професор Вагнер, ако то попадне в ръцете му.

След съдебния процес ритмичността на заниманията на професор Вагнер беше нарушена. При него идваха кореспонденти на вестници и списания, професори, студенти или просто любопитни, желаещи да опитат „прахчето против сън“. Професор Вагнер вече свикна с тия посещения и затова не се учуди, когато зад вратата някой с немски акцент помоли за разрешение да влезе.

Когато вратата се отвори, професорът видя млад човек със закръглено розово лице и къса чуплива руса коса. Големите „модни“ костенуркови очила някак си не отиваха на младежкото лице. Безупречен костюм придаваше европейски вид на непознатия.

— Позволете ми да се представя, уважаеми господин професоре!… Херман Таубе, член на Берлинското дружество на любителите на естествознанието. Идвам при вас от името на това дружество… Вашето откритие ни заинтересува безкрайно. И дружеството се обръща към вас с най-покорната молба: не бихте ли прочели пред нас няколко лекции за работата си?

— За съжаление нямам време.

— О, това няма да отнеме много време! — засуети се младежът. Женственият му глас се издигна до най-високите ноти, очите му гледаха умолително през костенурковите рамки на очилата. Той дори наведе встрани глава и сплете ръце. — Ако можехте да се съгласите!… Ако можехте да се съгласите? За нас това ще бъде такъв празник! Аз самият не съм учен, но страстно обичам науката. Баща ми е богат… много богат… Ако пожелаете, бихте намерил у нас всичко необходимо за работата си… Бихме обзавели за вас прекрасна лаборатория… бихме ви предоставили десетки, стотици кучета!…

Вагнер се усмихна.

— Много сте любезен, но за съжаление трябва да отклоня предложението ви. Нямам намерение да напускам Русия.

— Колко жалко!… О, колко жалко! Струваше ми се, че да се работи тук… че да се работи там… Но вие няма да откажете да ни прочетете няколко лекции! Това ще ви отнеме само няколко дни. Ще тръгнем по въздух с пътническия аероплан на новата компания за въздушни съобщения „Уншедлихкайт унд Беквемхайт“ — „Безопасност и удобство“. Напълно оправдава името си… Успешно конкурира „Дерулуфт“… Аз поемам всички грижи по визи и паспорти. За разходите и хонорара няма да говорим… Естествено всичко е за наша сметка…

— За такова нещо не бих отделил повече от три-четири часа. Извънредно много скъпя времето си. Не забравяйте, че моята производителност е шесторна. Ако загубя само две денонощия, за мене те ще бъдат равни на дванадесет. Не, не мога да приема предложението ви!

— Аз съм крайно огорчен. Още повече ще бъде огорчен ръководителят на нашата лаборатория професор Брауде. Той работи в същата област като вас. Но методът му е малко по-различен…

Професор Вагнер се оживи.

— Така ли? В какво се състои методът му?

— Той се опитва… — Таубе се посмути. Лицето му изрази напрежение на мисълта, като че ли се опитваше да си спомни нещо. — Работи над метод, който ще даде възможност на самия организъм да изработва токсини против хип… хип…

Но Вагнер вече отгатна мисълта му.

— Точно сега и аз самият работя над това! Нашите вестници попреувеличиха успехите ми в това направление…

— Аз не от вестниците! — изпусна се Таубе. Ядоса се на себе си, чак почервеня. — Вече няколко години професор Брауде работи в тази област. Толкова искаше да се запознае с вас и да сподели опита си!… Много жалко, че сега ще трябва да го огорча…

— Това променя нещата! Мисля, че загубата на време ще бъде възнаградена… Професор Брауде?… Нещо не съм чувал за него.