Александър Беляев - Човекът, който не спи

Така или иначе трябваше да изтръгнат тайната от професор Вагнер. Това беше поръчано на Брауде. За запазването на пълна тайна той беше единственото лице, което се виждаше с Вагнер.

— Скъпи професоре! — обърна се Брауде към Вагнер. — Вие искахте да знаете поради какви причини се озовахте тук. Сега мога да удовлетворя разбираемото ви желание. Само крайна необходимост ни накара да прибегнем до…

— Бандитски методи! — не се сдържа Вагнер.

Брауде се усмихна, като че ли беше чул мила шега, и продължи, без да се смути ни най-малко:

— Моите приятели представят мощна организация, която стои на стража на европейската култура. Уви! Над тази култура надвисна огромна опасност, чието име е болшевизъм. Вие сте далече от политиката и може би сам не си давате сметка какво мощно оръжие би било вашето изобретение в ръцете на тези врагове на културата. Ето какво ни накара в името на цивилизацията, за благото на цялото човечество да посегнем на личната ви свобода. Като човек на науката вие също трябва да цените нашата стара европейска култура. Подарете и вашия ценен дар! Повярвайте, той ще бъде използуван по най-добрия начин.

Професорът се облегна назад в креслото и се вслуша, вперил двете си очи в събеседника, което се случваше рядко.

— Да, аз съм далече от политиката — отвърна Вагнер. — Но дълбоко грешите, ако ме смятате за враг на съветската власт. Впрочем грешката ви е разбираема — към вас болшевизмът се обръща само откъм разрушителната си страна. Аз преживях вече този етап и — няма да скрия — съпътствуващите го настроения; през последните години можах да наблюдавам и другата страна на същия „страшен“ болшевизъм — съзидателната. Вие не я виждате или не искате да я видите. Мене ме смайва и неволно увлича грандиозният размах на творческа енергия, широките планове, кипящата работа… Никога досега толкова научни експедиции не са кръстосвали нашир и длъж великата страна в търсене на природните богатства, където и да се намират те: покрити от дебелите полярни ледове, от горещите пустинни пясъци или в мълчаливите недра на земята. Никога досега не е имало при нас такова влечение към техниката и механизацията на труда. Никога смелата творческа мисъл не е срещала такова внимание и подкрепа…

После, какво е нужно на учения? Преди всичко условия за спокойна работа. Моята страна изживя вече бурята на революцията и спазмите на контрареволюцията. Пред нас е само мирното строителство. А вие?… Нали точно страхът ви пред надвисналите сътресения ви накара да ме доведете тук по такъв… неделикатен начин? Не, господин Брауде, аз искам да живея и работя в Русия. На нея принадлежат и трудовете ми. Няма да ви открия тайната!

Отговорът на Вагнер беше доложен на комитета.

— Та той самият е болшевик! — възкликна генералът с тясното чело.

— Няма какво да се церемоним с него! — чуха се гласове.

Тоя път и Голдзак реши, че не е изгодно да се изправя срещу общото настроение.

Не беше приета никаква резолюция, но всичко беше ясно и без думи: беше произнесена смъртната присъда над професор Вагнер.

И Брауде трябваше да я изпълни.

Той влезе доста развълнуван в кабинета на професора, като усещаше тежестта на браунинга в десния си джоб. Но тъй като се владееше добре, той както обикновено поздрави любезно професора и седна в креслото срещу него, пъхнал ръце в джобовете.

— Е-е, драги професоре, още ли не сте променили решението си? — попита той Вагнер, като пипаше в джоба си дръжката на револвера. — Предупреждавам ви, че вашият отказ ще предизвика най-тежки за вас последици.

— Не, господин Брауде, не съм и няма да го променя!

Брауде опипом сложи пръст на спусъка, все още без да вади револвера от джоба.

— Но аз имам една молба, господин Брауде!

„Има време — рече си Брауде, — нека да чуем що за молба е това“ — и задържа в джоба ръката си с револвера.

— На вашите услуги, скъпи професоре.

Професорът изглеждаше леко смутен. Брауде смаяно забеляза, че Вагнер изглежда много уморен, постоянно румените му бузи бяха побледнели.

— Работата е там — рече професорът, като се запъваше, — че маскираните ви приятели при обиска не забелязаха една малка кутийка с хапчета в джоба на жилетката ми. Тоест може и да са я забелязали, но вероятно не са й обърнали внимание, защото тя има безобидното етикетче „Purgent“. Обичайното лекарство за хора, водещи застоял начин на живот. В тая кутийка беше запасът ми от хапчетата против сън и умора. Уви, кутийката е празна! Вчера глътнах последното хапче. Ако днес не продължа да ги вземам, ще бъда принуден да заспя. За мене това би било ужасно… И умората… Ще ви бъда… много благодарен… — професорът говореше все по-бавно — ако ми доставите някои химикали по мое указание и по възможност… по-бър…