Сандра Браун - Предизвикателството

— Да, моля — усмихна й се той.

Рейна отиде до банята и откри цяла кутийка с лейкопласт в аптечката за първа помощ над мивката. Най-после отвори кутията, взе една лепенка и се обърна. Трент стоеше точно зад нея. Налетя право върху него.

Всичко се случи за миг, но за Рейна продължи цяла вечност.

Тя автоматично вдигна ръце и се опря на гърдите му. Ръцете му я хванаха за раменете, за да я задържат. За частица от секундата телата им се докоснаха. Навсякъде. Гърди, бедра и всичко останало се допря с нежно докосване с драстични последици.

Бе като свързване на електрическа верига. Протече ток. Разхвърчаха се невидими искри.

Рейна притисна длани до гърдите му, за да се отблъсне от него. Той също отстъпи крачка назад. Почувства се така зашеметен, както и когато Големият Джо Грийн връхлетя върху му изотзад отвъд наказателната линия.

Изведнъж и на двамата не им достигаше въздух и в стаята се чуваше само накъсаното им дишане.

— Ето… ето лейкопласта — подаде му лепенката с трепереща ръка.

Той я взе.

— Благодаря. — Да, тя определено имаше хубави гърди. И стегнати бедра.

Трент се извърна и тя си пое облекчено дъх. Но той не се отправи към вратата. Вместо това, седна на дивана й и преметна крак върху крак. Опита се да се справи с целофанената обвивка на лепенката, но след минута се отказа.

— Бихте ли я отворили вместо мен, ако обичате?

— Разбира се. — Тя се приближи и взе лепенката. Искаше й се гостът й да си тръгне по-бързо. Да напусне отшелническото й убежище. Това бе скривалището й, тук се чувстваше в безопасност и той бе нежелан натрапник. — Сигурна съм, че Руби има лейкопласт — каза тя, като се надяваше да е доловил укора в гласа й.

— Несъмнено е така, но нея все още я няма вкъщи. Извинете, че ви обезпокоих.

Наистина я безпокоеше. Не беше се обвързвала с мъж, откакто се бе развела преди седем години. Мъжете бяха забранена територия. Те бяха ненужен риск. Приятели като Бари и Мори бяха нещо чудесно. Бизнес-партньорите — също, доколкото се придържаха към деловите отношения. Но никога, никога нямаше да се влюби отново в някой мъж. Такова бе решението й. Беше се заклела пред себе си, че никога няма да си позволи да се развълнува сексуално така, че ръцете й да треперят, както сега. Една катастрофална връзка й бе достатъчна.

— Имам си доста работа, а днес не съм свършила кой знае колко. — И причината е в теб, добави наум тя.

Той се намръщи леко, взе лепенката от нея и внимателно я уви около малкия пръст на крака си.

— Готово. Това ще трябва да ме предпази от усложнения. — Изправи се. — Работите ти са прекрасни, Ейна.

— Моля? — Как я бе нарекъл? Дори бе произнесъл първата сричка меко, за да се римува с истинското й име.

— Забелязах ги още с влизането си. Много са интересни.

Посочи с глава към работната й маса, където бяха разстлани дрехи в различен стадий на изработка. Отиде до тях и започна да изучава настоящия й проект — полата на госпожа Ръдърфорд. Дизайнът представляваше букет тигрови лилии, които започваха от подгъва и се извиваха наляво чак до колана. И точно там, върху едно пъстро венчелистче, се спотайваше дискретният й саморъчен подпис Ейна Р. Бяха се споразумели с Бари, че така разместени, буквите от истинското й име ще бъдат нейната запазена марка.

— Скъпа моя, цената им ще се вдигне, ако са подписани. Всички оригинални произведения на изкуството трябва да са подписани — бе казал Бари. А да използва „Рейна“ бе все едно да обяви на първа страница на хюстънския „Кроникъл“ къде се намира.

— Чудех се как ли е малкото ти име — каза Трент.

Явно бе много наблюдателен, щом забеляза подписа й върху дрехата. Естествено бе предположил, че „Р“ означава Рамзи. Племенникът на Руби определено не бе вчерашен. Трябва да внимава с него. Добре поне, че бе наела апартамента под това име, така че ако двамата с Руби започнеха да си обменят информация, нямаше да има различия в сведенията им.

С голямо усилие на волята успя да остане спокойна, когато той отново се обърна към нея:

— Имаш много хубаво име.

— Благодаря. — Май се опитваше да надникне зад очилата й. Погледът му бе необичайно изпитателен и проницателен. Когато очите му се стрелнаха към устните й, тя отново се почувства замаяна. — Моля да ме извините, господин Гамблин.

— Наричай ме Трент. Аз ще те наричам Ейна. В края на краищата нали сме съседи! — Усмивката му бе закачлива и толкова очарователна. А може би привлекателността му се дължеше на разпиляната по момчешки коса върху челото му.