Сандра Браун - Алибито

— Явно си я набелязала.

— Знаем, че тя излъга! — възкликна Стефи.

— Може да има хиляди причини за това.

— Този път говориш също като Хамънд.

— Онзи любител-детектив.

Разказа на Стефи за срещата си с Хамънд в апартамента предишната вечер.

— Какво е правил там?

— Оглеждаше.

— Какво?

— Мисля, че всичко. Хрумнало му, че може да съм пропуснал нещо.

— Тези мъжки хормони! — гневно извика тя. — Ето какво правят с иначе разумни човешки същества. — След миг добави: — Виж например как влияят на мнението ти за Алекс Лад.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Алекс Лад не беше уважавана лекарка с дълъг списък от заслуги, ако не беше толкова образована, привлекателна и възпитана, а вместо това бе грубовато момиче с щръкнали коси и татуировки по гърдите, нима така упорито щеше да отказваш да я притиснеш?

— Дори няма да удостоя този въпрос с отговор.

— Тогава защо действаш така плахо?

— Защото една лъжа не е достатъчно основание да я арестувам. Необходимо е много повече от това, Стефи, и ти го знаеш. Най-важното е да докажа, че е била в онази стая. Нужно ми е веществено доказателство.

— Например оръжие?

— Работя по въпроса.

Тя проследи с поглед профила му и бавно се усмихна.

— Хайде, Смайлоу, какво има? Изплюй камъчето.

— Ще научиш последните подробности не по-късно от всички нас.

— Кога ще бъде това?

— Днес следобед. Повиках доктор Алекс Лад за нов разпит. Въпреки съвета на адвоката си, тя се съгласи да дойде.

— Без да осъзнава, че ще попадне във внимателно поставена клопка. — Отново въодушевена, Стефи се засмя. — Нямам търпение да видя лицето й, когато капанът щракне.

На лицето й се изписа искрена изненада, която сякаш отрази удивлението на Хамънд.

Това бе странно стечение на обстоятелствата.

Хамънд, Стефи, Смайлоу и Франк Пъркинс се бяха събрали пред офиса на детектива, очаквайки да пристигне Алекс. Стефи недоволно промърмори, че е оставила някаква папка при дежурния сержант. Хамънд, който се чувстваше ужасно напрегнат в тесния коридор, бързо предложи да слезе и да й я донесе.

Излезе от Отдела за криминални разследвания на втория етаж и спря пред асансьора. Вратите се отвориха. Вътре бе само Алекс, която явно отиваше към офиса на Смайлоу. За миг и двамата застинаха, преди Хамънд да влезе и да натисне бутона за партера.

Вратите се плъзнаха и те останаха заедно в тясното затворено пространство. Той вдъхна аромата на парфюма й. Едновременно забеляза всичко — косите, лицето и фигурата й. Небрежно разпуснатите й коси, лекият грим и стройната й фигура излъчваха женственост, въпреки деловия костюм, с който бе облечена. Горната част бе без ръкави. Виждаше се гладката й нежна кожа. Спомни си допира на ръцете й, гърдите й, коленете й. Цялото й тяло.

Тя също не сваляше очи от него, изучаваше чертите на лицето му, както миг преди да я целуне на бензиностанцията. Този поглед бе част от неустоимото й въздействие. Сякаш жадно се съсредоточаваше върху всичко, което привлечеше вниманието й. Начинът, по който се взираше в него, го караше да се чувства така, сякаш лицето му е най-примамливата гледка на света.

Хамънд заговори:

— В събота вечерта…

— Моля те, не ме питай…

— Защо излъга къде си била?

— А нима би предпочел да им кажа истината?

— Коя истина? Вярно ли е, че онзи човек те е видял пред стаята на Петиджон?

— Не мога да обсъждам това с теб.

— Не можеш значи!

Асансьорът спря на първия етаж. Никой не чакаше. Хамънд излезе, но сложи ръката си на гуменото уплътнение, за да не се затворят плъзгащите се врати.

— Сержант, мис Мъндел оставяла ли е някаква папка тук?

— Папка? Не съм виждал нищо подобно, мистър Крос — отвърна полицаят. — Ако я намеря, ще изпратя някого да я донесе.

— Благодаря.

Хамънд се върна в асансьора и натисна горния бутон. Вратите се затвориха.

— Не можеш значи — задъхано повтори той.

— Разполагаме с няколко ценни секунди. За това ли искаш да разговаряме?

— Не. Не, за бога! — Приближи се и нежно прошепна: — Искам да те докосвам.

Тя повдигна ръка към шията си.

— Дъхът ми спира.

— Така каза втория път. Или беше третия?

— Престани. Моля те, престани!

— Тогава не те чух да изричаш тази дума. През цялата нощ. Е, защо избяга от мен?

— По същата причина, поради която излъгах.

— Петиджон? Знам, че не си го убила ти. Времето не съвпада. Но по някакъв начин си замесена.

— Трябваше да си тръгна онази сутрин. А сега не бива да чуят, че разговаряме.