Сандра Браун - Свидетелката

— Как можеш да кажеш? Ти никога не си го докосвал. Ти едва си го поглеждал.

— Аз… не мога. То… децата изобщо, те… — Какво можеше да каже? Че го ужасяват? Би го помислила за луд и той не би я упрекнал. И все пак „страх“ беше думата, най-точно описваща чувствата му, когато се намираше близо до някое дете.

Кендъл го гледаше с любопитство, затова трябваше да каже нещо.

— Става ми неспокойно, когато ги слушам да пищят и плачат.

Самата мисъл за деца предизвика капки пот по лицето му. Той дочу ехо от скорошния си кошмар, но вместо да се опита да го избегне, този път той затвори очи и мислено се насочи към него, като се опитваше да разшири границите на мозъка си. И този път успя да види нещо, което по-рано му бе избягвало. В съня си той искаше децата да спрат да плачат. Но сега разбра, че се е страхувал както от внезапното им млъкване, така и от писъците им. Защото тишината означаваше смъртта им. Сигурен беше. Сигурен беше, че и по някакъв начин е отговорен за това. Исусе!

Измина доста време, преди да отвори очи. Чувстваше се физически изсмукан, треперещ и изтощен, като че ли още веднъж бе преживял кошмара.

Кендъл не бе помръднала. Наблюдаваше го със смесица от интерес и загриженост.

— Когато се опита да се отървеш от мен в Стефансвил, това имаше ли нещо общо с бебето? — попита той. — Имам ли нещо против него?

— Нищо.

— Не ме лъжи, Кендъл. Изпитвам някаква неприязън към малкото бебе и не разбирам защо. Освен, ако съм коравосърдечно копеле. Иначе не мога да намеря причина защо бих изпитвал такива чувства към него. Какво е това?

— Не знам.

— Кажи ми.

— Не знам.

Бременна съм!

Хванала здраво волана на колата, Кендъл едва сдържаше възторга си. Смееше се високо и поклащаше рамене в танцов ритъм. Всеки, който би я видял, щеше да помисли, че се е побъркала, но в този щастлив миг нищо не я интересуваше.

Дали Мат не се досеща? Сигурно не. Не беше необичайно да излиза от дома им в ранни зори. Често отиваше в офиса преди официалното работно време, за да работи необезпокоявана.

Както и да е, тази сутрин тя бе отишла в кабинета на гинеколога си. Не искаше да казва нищо на Мат, докато не се потвърди медицински, че дългоочакваното бебе Бърнууд в края на краищата е заченато.

Успя да убеди доктора и персонала да запазят тайната й. В Проспър новините се разпространяваха твърде бързо. Не искаше Мат да чуе от някой друг, преди тя да успее да му каже.

На обяд, може би? Да, ще му позвъни и ще си уредят някъде среща. Или може би ще изчака до довечера, за една вечеря на свещи.

Беше още рано, когато стигна в сградата на съда. Колата й бе първата на паркинга. Като че ли хвърчеше, докато стигна сградата и след това продължи бързо по празните коридори към офиса си.

Когато зави, забеляза, че в кабинета й свети. Роско също идваше рано. Тя надникна през отворената врата, но вместо да каже обикновеното „добро утро“, извика:

— О, Боже, мой!

Пазачът подскочи изплашено, но когато видя Кендъл страхът в очите му се превърна в молба за извинение.

— Надявах се, че ще успея да почистя преди да дойдете тук, мисис Бърнууд.

Вандалщината беше невероятна. Прозорците на вратата й бяха изпочупени, а подът като че ли беше застлан с килим от счупени парчета. Чекмеджетата с досиетата бяха измъкнати и съдържанието им — разхвърляно навсякъде. Томовете правна литература бяха съборени от рафтовете.

Две африкански виолетки, които тя отглеждаше с много грижи, бяха обърнати върху настолния й бележник. Изпокъсаните им листенца и купчинката разкаляна пръст от саксията бяха всичко, което бе останало върху бюрото й. Всичко друго бе хвърлено по земята — скъсано, смачкано или счупено. Пухкавите възглавници на коженото й кресло бяха разпорени.

— Кой го е направил? — попита тя.

— Не предполагате ли, че е работа на онези бели боклуци близнаците Крук?

Да, точно така и предположи, но не изрече на глас подозренията си. Позвъни в полицията. След малко дойдоха двама полицаи. Направиха оглед на местопроизшествието, но Кендъл можеше да се закълне, че го правят през пръсти. Когато свършиха с вземането на пръстови отпечатъци, тя ги последва в коридора, за да не ги чува Роско.

— Намерихте ли отпечатъци, които да вършат работа?

— Трудно е да се каже — отговори единият от тях. — Вашите, на секретарката ви и на оня дърт негър — това вероятно е всичко, което ще излезе.

Вторият полицай посочи с брадата си към кабинета й.