Сандра Браун - Свидетелката

— Само момент — отвърна тя на въпроса му. — Първо си отдъхни.

Тя седна на края на леглото и скромно скръсти ръце в скута си. Откакто бяха пристигнали, носеше шорти, затова краката и бяха загорели и гладки като коприна! Изглеждаха гладки. Не го знаеше от опит, защото до тази сутрин, когато я целуна, той не я бе докосвал. По причини, все още неизвестни за него, поведението й бе възпиращо. Опитал се бе да се убеди, че това табу не му пречеше. Ако иска това — добре.

Но не беше добре. Изпитваше неудържимо влечение и страст. Да живее с нея като неин съпруг и същевременно да се държи като непознат, ставаше от ден на ден все по-мъчително. Той отмести погледа си от краката към малките й тесни ходила.

Коя е тази жена?

От какво бяга? попита се той. А тя наистина бягаше. Можеше да отрича до деня на Страшния съд, но той знаеше, че нещо извън четирите стени на къщата я плашеше до смърт. Всяка нощ по няколко пъти тя ставаше от леглото и на пръсти отиваше до прозореца, после дълго и внимателно се взираше навън. За какво? И той винаги се правеше, че спи.

Понякога чувството за безсилие, заради незнанието, го караше да излиза от кожата си. Защо не му се довери и не го остави да й помогне? Единствената причина, за която можеше да се сети, беше, че той е част от проблема й. Това бе опасна вероятност, но тя би могла да я разсее с няколко прости и ясни отговора. Никакви шансове. Беше спал до нея всяка нощ в продължение на две дълги седмици, но не бе спечелил доверието й.

Познаваше ритъма на дишането й, когато заспеше, но тя си оставаше чужда за него. С превръзка на очите би познал парфюма или звука на гласа й, но тя никога не му бе принадлежала. Би се обзаложил срещу живота си за това.

— Как намери пистолета? — попита той.

— Няма чак толкова скрити места, достижими за човек на патерици.

Първата сутрин след пристигането им, докато тя се ровеше из кухнята, той бе преровил нещата й и откри пистолета между детските пелени, последното място, където човек би търсил смъртоносно оръжие. Което потвърди онова, което отдавна подозираше — че тя лъже нагло. Ситуацията далеч не бе така безобидна, както я докарваше пред него.

Естествено, Кендъл силно се изплаши, когато го видя с пистолета. Обвини го, че си вре носа в чужди работи, което той си призна, но когато поиска да й върне пистолета, той се изсмя в лицето и.

Все пак тя се смя последна, защото бе скрила патроните другаде, извън торбата с пелените. Оръжието беше безполезно. Въпреки това притежанието му даваше измамно усещане за сила. Странно, но той се чувстваше удобно с него. Тежестта на оръжието в ръката му бе позната и обезпокояващо естествена. Макар, че патроните липсваха, той някак си знаеше механизма на пълнене и празнене. Изпитваше респект към пистолета, но не се страхуваше от него. Попита се как ли е постигнал тази лекота в боравенето. Насили се да си припомни дали е използвал оръжие и кога, но паметта продължаваше да му отказва. Притежанието на пистолет беше и като лъч в миналото и затова сега страшно се раздразни от липсата му.

— Ще го открия отново — закани се той.

— Този път — не.

— Ще търся, докато го намеря.

— Няма да успееш.

— На кого принадлежи?

— На мен.

— Кърмачки рядко носят оръжие, Кендъл. Какво правиш с оръжието? Дали не си държала някого на прицел, за да ме отвлечеш? Заради откуп ли ме държиш?

Тя се засмя на израза.

— Колко мислиш, че струваш? Чувстваш ли се богат?

Той помисли върху това за момент, след това поклати глава намръщено.

— Не.

— Спомни си, че ти настояваше да дойдеш с мен. Не съм те взела от болницата насила.

Това беше истина. Не беше насила. Така че теорията за отвличане и откуп отиваше по дяволите.

— Да не си скрила пистолета на същото място като ключа от колата?

— Защо търсиш ключа на колата?

— Защо го криеш?

— И да ти поднеса ключа от колата на сребърен поднос, какво би направил с него? — попита тя. — Не можеш да караш с ляв крак.

— По дяволите! Мога да опитам.

— Би ли оставил Кевин и мен сами тук?

— Както ти възнамеряваше да ме оставиш при първата появила се възможност.

— Добре, преди да тръгна — каза тя саркастично, — има нещо, което трябва да направя. И затова най-добре е да свърша веднага.

Тя се изправи и посегна към табличката, която бе поставила на нощната масичка. Той погледна подозрително към пластмасовата бутилка със спирт за разтриване, малки ножички и пинцета.

— Какво трябва да свършиш веднага?