Сандра Браун - Свидетелката

Били женени от седем години. Нямаха деца.

— Не мога да имам деца. На шестнадесет години получих апендиситна криза. Инфекцията след операцията ме направи стерилна.

Лоти Лайнъм не се беше реализирала в живота. Колкото повече говореше, толкова повече симпатия събуждаше в Кендъл, но тя си напомняше постоянно, че трябва да поддържа професионална дистанция. Много й се искаше да помогне на тази жена, принудена да вземе отчаяни мерки, за да се пази от вечно пияния си съпруг.

Кендъл отвори папката с досието.

— Направих някои разследвания, докато се къпехте и закусвахте. В последните три години сте викала полицията вкъщи седем пъти. — Тя погледна към нея. — Така ли е?

— Щом казвате, значи е така. Загубила съм им сметката.

— В два от тези случая сте била хоспитализирана. Веднъж с няколко счупени ребра. Друг път с изгаряния по гърба. Какво обгаряне, мисис Лайнъм?

— Изгори ме с машата за навиване на коса — изрече тя със забележително спокойствие. — Предполагам, че съм имала късмет. Той се опита… да влезе в мен с нея. Каза, че иска да ме направи негова веднъж завинаги.

Кендъл отново трябваше да се концентрира върху фактите и да не показва състраданието си.

— Ревнив ли беше?

— Безумно ревнив. От всеки човек в панталони. Не можех да отида никъде, нито да направя нещо, без да ме обвини, че се опитвам да привличам другите мъже. Искаше да изглеждам хубава, но когато се издокарвах, изпадаше в бяс, само ако някой мъж ме погледнеше. След това се напиваше и ме биеше.

— Заплашвал ли е някога живота ви?

— Безброй пъти.

— Бих искала да помислите за по-специални случаи, и най-вече има ли някой, който да е чул заплахите му да ви убие. Говорили ли сте с някой за агресивното му поведение? Свещеник? Съветник по брачните въпроси, може би? — Лоти поклати глава. — Ще ни помогне много, ако се намери някой, който да потвърди как ви е било страх, че по време на някое от избухванията си е можел наистина да ви убие. Няма ли някой, с когото да сте разговаряли затова?

Тя се поколеба.

— Не.

— Добре. Какво се случи снощи, мисис Лайнъм?

— Чарли бе извън града за няколко дни. Върна се вкъщи уморен и раздразнен и започна да пие. Не след дълго се напи. Запокити тенджерата с яденето и цялата вечеря, която бях приготвила. Заля стената. Счупи чиниите.

— Полицията видя ли това?

— Не, аз почистих.

Това беше много лошо. Доказателство за бурната разправия би било много полезно — ако можеше да докаже, че Чарли е този, който е почнал разправията.

— Продължавайте — подтикна я Кендъл.

— Той изхвърча бесен от къщата и го нямаше часове. Върна се около полунощ, по-пиян и по-озлобен, отколкото когато излезе. Отказах му да нравим секс и тогава направи това — каза тя, посочвайки раните и подутините по лицето си. — Мислех си, че според закона е изнасилване, когато жената каже „не“.

— Така е. Ясно ли му казахте, че не желаете секс снощи?

Тя кимна.

— Но той ме насили. Притисна ме в леглото и ме стисна за врата. Разкъса пликчетата ми и ме взе. Болеше. Той искаше да ме боли.

— В болницата са почистили ноктите ви. Ще намерят ли тъкан под тях, като доказателство, че сте се борили?

— Трябва да намерят. Борих се като дива котка. Когато свърши, се изпика върху мен. Нарече ме с ужасни имена и след това заплаши да ме убие.

— Какви точно бяха думите му?

— Той извади пистолета от чекмеджето на нощната масичка, пъхна дулото между зъбите ми и каза, че ще пръсне проклетата ми глава. Можеше да ме убие точно така, но просто загуби съзнание. Дълго време останах там. Нямах сили, болеше ме всичко и ме бе страх да помръдна. Знаех че часовете, през които ще спи, съм в безопасност. Но какво щеше да стане, когато се събуди? Тогава реших да го убия, преди той да е успял да ме убие.

Загледана право в очите на Кендъл, тя призна:

— Вдигнах пистолета и го застрелях в главата с три изстрела, точно както казаха те. Изобщо не съжалявам, че го направих. Рано или късно той щеше да ме убие. Животът ми не е нещо особено, но не исках да умра.

Върнала се обратно в кабинета си, Кендъл наблюдаваше дъждовните капки да удрят по прозорците като метални сачми.

— Странно — промърмори тя.

Когато сутринта пристигна в сградата на съда, Бама бе предрекъл дъжд.

— Преди да се стъмни — каза просякът, кимайки уверено. Кендъл го бе изгледала със съмнение, защото небето бе ясно над главите им.

— Не виждам никакви облаци, Бама. Сигурен ли си?

— Буря преди залез слънце. Запомни думите ми.