Сандра Браун - Свидетелката

— Мъртъв ли е?

— Тя погледна към тялото. Гибънс Бърнууд беше безспорно мъртъв.

— Да.

— Добре.

Би се засмяла от облекчение, че той дори говореше, но не можеше да спре бурните си ридания.

— О, Джон, погледни се. Ти си тежко ранен.

— Добре съм. — Но не беше. Всяка дума излизаше със свистене от дробовете му. — Как е бебето? Добре ли е? Ранено ли е?

Кевин се късаше от рев.

— Преживя тежка сутрин.

Джон се усмихна въпреки болката.

— Както всички ни.

В това време къщата вече гъмжеше от агенти на ФБР.

Пепърдайн в пълно снаряжение за щурмуване, както и всички останали, влезе с тежка стъпка. Той хвърли поглед върху Джон, изруга цветисто, след това пъхна пръсти в устата си и остро изсвири.

— Докарай онези фелдшери тук. Двама.

— Защо, по дяволите, толкова се забавихте? — попита Джон раздразнено, когато приятелят му се наведе над него. — Мислех, че кръвта ми ще изтече, докато ударите. Първо, приближаването ви беше толкова безшумно, колкото галон на стадо биволи, след това седнахте на задниците си отвън, чесахте си топките и оставихте това копеле да ме рани.

Пепърдайн вдигна нагоре шлема си и се засмя.

— Няма нужда да ми благодариш, Джон. Знаем, че си ни признателен.

Кендъл се обърка.

— Ти си знаел, че са отвън, Джон?

Той кимна.

— Видях някакво движение през прозореца и знаех,… надявах се… Заради това правех всичко, за да отвличам вниманието на двамата.

— Не трябваше да нападаш Мат. Можеше да те убие веднага.

— Не помислих за това. Когато той те удари… А и по много причини бих искал аз да съм го убил.

Те размениха дълъг, многозначителен поглед, докато дошлият фелдшер не му постави венозна инжекция.

— Оу! По дяволите! Боли.

— Кой от двама ви ще ме осведоми за нещата, които не знам? — попита Пепърдайн. — Искам да знам съвсем точно какво стана.

Кендъл наблюдаваше как медицинският персонал напразно търси някакви признаци на живот по тялото на Мат. Не можеше да изпита скръб за смъртта на бившия си съпруг, но й беше мъчно за сбъркания му живот.

— Гиб уби Мат.

— Това го видяхме — каза Пепърдайн. — Заради мисис Лайнъм ли?

— Да. Мат каза, че Гиб я е убил.

— Била е намерена в мотелска стая с прерязано гърло — обясни им Пепърдайн.

— Мат наистина я обичаше — тъжно каза Кендъл. — Никога не бе имал шанс да живее щастливо. Не с баща като Гиб.

— Един от нашите щеше да стреля по стария, след като той застреля Мат, — обясни Пепърдайн — но той държеше бебето. Много беше рисковано.

— Вие сте го имали на прицел през цялото време? — попита Кендъл.

— Да. След това вие пък седнахте на този стол с бебето — посочи с пръст той — и бяхте точно пред него. След като той стреля по Джон…

— Не е голяма работа — измърмори Джон в момента когато фелдшерите го вдигаха на носилката.

Пепърдайн му отвърна да спре да хленчи, но Кендъл разбра, че двамата приятели обичаха да си разменят ругатни и подигравки.

Пепърдайн продължи да обяснява.

— След като Бърнууд рани Джон, вие се преместихте към шкафа — обърна се той към Кендъл. — Надявахме се, че насоченият към главата на бебето пистолет, беше блъф.

— Разбира се, че беше и Гиб знаеше. След като застреля Джон, той остави пушката на масата. Обърнах пистолета на Джон към него и щях да го убия.

— Само че нашето момче успя да го очисти пръв. Направо в главата.

Гледката на буквално експлодиралата глава на Гиб беше ужасяваща и щеше да остане за дълго в спомените на Кендъл. Тя потрепери и притисна Кевин по-здраво към себе си.

— Как се сдобихте с оръжието на Джон? — попита Пепърдайн.

Тя погледна към Джон.

— Аз й го дадох — излъга той.

— Да — бързо се съгласи тя. — Даде ми го на съхранение.

— А ти защо си й го дал на съхранение? — пожела да узнае агентът. — Като се размисля, предполага се, че си имал амнезия! В цялата олелия забравих за това. Не се шегувам. Кога възвърна паметта си?

— Дай ни малко да отдъхнем, Джим — простена Джон. — Кендъл може да ти даде показания по-късно. Точно сега тя трябва да се погрижи за бебето, а предполагам, че на мен са ми необходими няколко шева.

Пепърдайн освободи път за тях и изчака, докато Джон бе пренесен до една от чакащите линейки.

— Добре ли си? — попита Кендъл загрижено.

— Съвсем — успокои я той и потупа Кевин по задничето. — А той ще бъде ли добре?

— Той няма да си спомня нищо.

— Никога няма да забравя — подчерта той меко. — Нищо от онова, което се случи

Фелдшерите вдигнаха краката на носилката и я вкараха в линейката. Кендъл и Джон продължиха да се гледат, дори когато вратите на колата се затвориха, а тя продължи да гледа след нея, докато зави по алеята водеща към шосето.