Сандра Браун - Лъки

Представи си я как се спира на средата на стаята и погледна с любопитство към вратата, а след това предпазливо се приближава и надниква през шпионката. Ухили се широко.

По-добре отвори вратата. Знам, че ме познаваш.

Вратата рязко се отвори.

— Какво правиш тук?

— Ами — той заразтяга думите, — карах след теб, а ти спря пред този мотел. Затова и аз съм тук.

— И защо ме преследваш?

— Защото можеш да ми дадеш нещо, което аз много желая.

Тя се стресна в първия момент, а след това се вгледа в него изпитателно. Леко уплашеното й отбранително изражение му достави огромно удоволствие. Не беше толкова смела, колкото й се щеше да се покаже. Но въпреки всичко гласът й си остана надменен и предизвикателен.

— И какво е то?

— Извинение. Може ли да вляза?

Отговорът му я свари неподготвена и в първия момент тя не реагира, когато той пристъпи към вратата. Когато обаче кракът му докосна прага, тя протегна ръка и я опря в гърдите му.

— Не! Не можеш да влезеш! За луда ли ме мислиш?

— А защо не! Щом влезе в кръчмата съвсем сама.

— Каква кръчма?

Той погледна към ръката й, която лежеше върху гърдите му.

Тя веднага я отдръпна.

— Кръчмата. Барът, в който аз така храбро защитих честта ти днес следобед.

— Моята чест нямаше нужда от защита.

— Щеше да има, ако Литъл Алвин те бе опипал с мазните си ръце.

— Оня дребосък, който приличаше на невестулка?

— Не, това е Джак Ед. Джак Ед Патерсън. Литъл Алвин е оня, когото ти нарече горила. Викат му Литъл Алвин, защото…

— Всичко това е много интересно, но аз просто искам да го забравя. Можеш да си напълно сигурен, че нямаше и най-малка вероятност да ме опипат с мазните си ръце. Не съм изпаднала чак дотам.

— Така ли? — попита той и й се усмихна, сякаш искаше да й внуши, че не вярва на нито една нейна дума, но въпреки всичко се възхищава на куража й.

— Точно така. А сега ако ме извиниш…

— Ъ-ъ — подпря той ръка на вратата, която тя се канеше да затръшне под носа му. — Все още не съм си получил извинението.

— Добре. — Погледна го с раздразнение и отмахна назад кичур от червеникавата коса, която той с удоволствие би погалил. Извинявам се за… за…

— За това, че не ми благодари, след като те спасих.

Тя стисна зъби и като наблягаше на всяка дума, повтори:

— За това, че не ти благодарих, след като ме спаси.

Лъки подпря рамо на касата на вратата и я погледна накриво.

— Не зная защо, но ми се струва, че не си искрена.

— О, напротив! Наистина ти се извинявам. От дъното на душата си. — Тя постави дясната си ръка върху гърдите, изпърха с мигли и тържествено се закле. — Ако някога отново ме ударят в някой бар, ти ще си първият човек, когото ще извикам, за да ме защити. Дори ще те препоръчам на всичките си слаби и беззащитни приятелки. Това достатъчно ли е като благодарност?

Пренебрегнал напълно сарказма й, той вдигна ръка и докосна ъгълчето на устата й с върха на показалеца си.

— Устната ти отново кърви.

Тя му обърна гръб, влезе в стаята и се надвеси над тоалетната масичка, за да се огледа в огледалото.

— Не кърви!

Когато се обърна отново, Лъки бе затворил вратата и стоеше на средата на стаята. Усмихваше се като гладен уличен котарак, който току-що бе съгледал уловена в капан мишка.

Тя се стегна, застана съвсем неподвижно и заговори с подчертано спокоен тон.

— Няма да направиш това. Предупреждавам те, че знам как да се защитавам. Така ще се разкрещя, че ще вдигна цялата сграда на главата си. Не ме карай и аз да ти разкрася физиономията. Ще…

Лъки се разсмя.

— Ти да не си помисли, че имам намерение да те изнасиля? Единственото, което искам, е да чуя от теб едно искрено извинение и веднага си тръгвам. А междувременно ще използвам леглото ти за малко.

Остави уискито, аспирина и пакета с бифтека на нощното шкафче, подскочи няколко пъти на един крак и изхлузи ботуша си, а след това по същия начин събу и другия. Изтегна се на леглото, сложи двете възглавници една върху друга и облекчено въздъхна, като отпусна глава върху тях.

— Ако не се изметеш оттук веднага — изсъска тя сърдито, — ще извикам управителя! Ще извикам полицията!

— Може ли да говориш малко по-тихо? Главата ми се цепи от болка. И какво стана с уменията ти да се защитаваш, с които ме плашеше допреди малко? — Той извади бифтека от найлоновата опаковка и го сложи върху удареното си око. — Ако донесеш чаши, ще ти налея от моето уиски.

— Не ти ща уискито!

— Чудесно. Но би ли донесла една чаша за мен?