Сандра Браун - Чейс

— Можеше ли?

— А не можех ли?

— Спомняш ли си оная вечер, в която те оставих в апартамента ти, а после се върнах и те заварих да ядеш чили? Тогава започнахме спор и аз ти казах, че се самоунищожаваш, че скръбта и болката ти са жестоки и разрушителни. И тогава ти ми каза: Когато изгубиш човека, когото обичаш, когато загубиш детето си, тогава ела да ми четеш морал! Едва когато разбрах, че мога да те изгубя, чак тогава осъзнах колко демобилизиращо действа душевната болка, как човек губи контрол над себе си, над чувствата си, над разума си. Просто не можех да се преборя с обхваналата ме агония, Чейс. Също като теб тогава. Едва сега мога да разбера как си се чувствал след смъртта на Таня. Това е нещо като самозащита, нали? Затваряме се в себе си, изолираме се от околните, защото смятаме, че никой не го е грижа за нас, че никой не може да ни помогне.

— Никога вече няма да имаме такива проблеми. — На лицето й грейна щастлива усмивка.

— Не. Няма.

Той я целуна, искрено и нежно, и се запита как до този момент не е разбрал, че любовта придава това очарование на целувките им. И в този миг осъзна, че никога няма да им се насити.

— Може би наистина си постъпила разумно, като не ми каза за бебето, Марси — прошепна той. — Не мисля, че до днес бях готов да чуя подобна новина.

— Но сега, когато вече знаеш, доволен ли си?

— Доволен? — Той широко разпери ръце. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че ще си имаме бебе. Оправяй се по-бързо, за да можем тримата да си идем у дома.

— У дома?

— У дома.

— Цялата тази загриженост започва да става прекалена. — Сейдж ги изгледа с комично изражение.

— Каква загриженост, по дяволите! — поиска да узнае Лъки.

— О, прекалена! — отбеляза сестра му. — Особено пък когато става дума за теб.

Всички Тайлърови се бяха събрали в семейната къща, за да отпразнуват триседмичния рожден ден на Лорин. Възрастните се тъпчеха с разкошна шоколадова торта. Бебето лакомо сучеше от гърдата на майка си зад импровизирания параван от едно разпънато одеяло. Гордият татко стоеше наблизо, готов да им се притече на помощ при първа необходимост.

— Знаете ли кой момент очаквам с най-голямо нетърпение?

— Внимавай, Сейдж! — Чейс, който навиваше кичур от косата на Марси около пръста си, докато нашепваше дръзките си предложения в ухото й, поспря за миг и се обърна към сестра си. — Така и не се научи кога да спреш.

Без да обръща внимание на Чейс, тя продължи да дразни другия си брат.

— Не мога да дочакам момента, в който някой мъж ще започне да флиртува с Лорин. Искам да съм тук тогава. Искам да видя физиономията ти, Лъки.

Лъки пое бебето от Девън, за да може тя да закопчее блузата си. Яростно изгледа сестра си.

— Ще убия всеки кучи син, който дори за миг си помисли, че може да се задява с дъщеря ми. Ще убия дори и онези, за които аз си мисля, че може да решат да й посегнат.

— И как ще обясниш прякора си на Лорин? — попита Чейс, включвайки се в играта.

Девън избухна в смях. Лъки спря да гука на Лорин само за няколко мига, които му бяха достатъчни, за да изпрати брат си и сестра си по дяволите.

— Лъки, моля те, внимавай как се изразяваш — намеси се майка му и многострадално въздъхна. — Не забравяй, че имаме гост.

Травис Белчър, приятелят на Сейдж, беше дошъл с нея за уикенда. Седеше мълчаливо на мястото си, отвратен или просто смаян от откровеността, с която Тайлърови разговаряха помежду си.

Чейс бе забелязал изненадата, която се изписа на лицето на младежа, когато той постави ръката си върху корема на Марси и я погали с обич. Преценката му за Травис напълно съвпадаше с тая на Лъки. Момчето си беше истинско хлапе. И само заради удоволствието да го шокира още повече, той се наведе и целуна Марси по устните.

На свой ред обаче бе шокиран и той, когато усети езика на Марси в устата си.

— Престани! — простена в ухото й. — Вече съм твърд като стомана.

После със задоволство видя червенината, която се разля по лицето й.

Лори ревнуваше внучката си от всеки, който я вземеше в ръцете си за по-дълго време. Веднага щом Лорин се нахрани, баба й прекоси стаята, измъкна я от ръцете на баща й и се върна към люлеещия се стол, който наскоро бяха свалили от тавана. В този стол Лори бе люляла и трите си деца.

Лъки бе предложил да й купи нов, но тя не искаше и дума да чуе за това. Беше им казала, че поскърцването и пращенето на стария стол са й много познати и че навяват скъпи и незабравими спомени.

— О, Боже, започваш да ставаш дебела, Лорин — възкликна тя.