Сандра Браун - Чейс

— Ами бебето? — Гласът му отново подрезгавя. — Как е тя?

— Чудесно, макар че се роди няколко седмици по-рано. Детският лекар я прегледа основно. Иска да я наблюдава отблизо през следващите няколко дни, но каза, че рефлексите й са нормални, а дробовете и всичките й вътрешни органи са напълно развити. — Той широко се усмихна. — Реве много силно.

— Това е чудесно, Лъки. Това наистина е чудесно. — Чейс усети голяма буца, заседнала в гърлото му. Леко се изкашля и примигна няколко пъти, за да прогони насъбралите се в очите му сълзи. Лъки сложи ръка на рамото му и се опита да го утеши.

— Виж, Чейс, Марси ще се оправи. И бебето също. Зная го. Чувствам го. Лъгал ли съм те някога досега?

— Безброй пъти.

Лъки се намръщи и огорчено се усмихна.

— Е, добре. Но не и този път. Сам ще се убедиш.

Чейс кимна, но не беше убеден. Лъки го погледна настойчиво, сякаш се опитваше да му вдъхне част от оптимизма си. През последните няколко години Чейс напълно бе изгубил вярата си в щастието и късмета. А тазвечерните събития просто потвърдиха скептицизма му относно благосклонността на съдбата.

Лъки го остави сам и отиде в чакалнята, за да се присъедини към останалите членове на семейството. Болничният персонал вече добре бе опознал всички Тайлърови. В този момент и двете госпожи Тайлър лежаха в отделението им. Една от сестрите се приближи и им предложи прясно сварено кафе.

Чейс обърна гръб на ярко осветения коридор. Мрачният и унил пейзаж, който се разкриваше през прозореца, много повече съответстваше на душевното му състояние.

Бременна съм.

Беше се втренчил в разтревожените сини очи на Марси. Стоеше и мълчаливо се взираше в нея, неспособен да се движи, неспособен да говори, неспособен да мисли дори. Тогава Пат силно го сръга с лакът и му възвърна способността да разсъждава отново.

— Чейс, не я ли чу?

Той бързо възвърна самообладанието си. Взе Марси на ръце и я изнесе през разбитата врата на стаята. Пат остави двама полицаи да охраняват Харисън и къщата на улица Сасафрас. После тръгна след Чейс през празните стаи.

— Ще повикам линейка.

— Зарежи това. Ще стане много по-бързо, ако аз я закарам.

— Как ли не, по дяволите? И да убиеш себе си, или пък някой съвсем невинен човек! Забрави за това. Ако не искаш да чакаш линейката, сложи я в патрулната кола. Аз ще я закарам.

И така, той се бе настанил с Марси на задната седалка на патрулната кола, която бе отделена от седалката на Пат с телена мрежа. Пат пусна всички светлини и сирената. Обади се по радиостанцията в залата за бърза помощ и ги предупреди да ги чакат. Чистачките се движеха бясно по предното стъкло на колата и едва успяваха да се справят с поройния дъжд. За Чейс това пътуване до болницата изглеждаше някак си неестествено и сюрреалистично, струваше му се, че по някакъв начин се е отделил от тялото си и наблюдава всичко отстрани.

На излизане от къщата изобщо не бе поспрял да вземе чадъра на Марси, и сега цялата й коса бе мокра от дъжда. Дъждовните капки блестяха и по лицето, и по шията й. Пат трябва да бе прибрал блузата й, защото Чейс не си спомняше да я е взимал. Беше обвил тялото й с нея, без да си прави труда да пъха ръцете на Марси в ръкавите и да закопчава копчетата. Непрекъснато докосваше косата й, бледите бузи, шията й. А тя се взираше в него с огромните си, изпълнени със страх и болка очи.

Пред входа на отделението за бърза помощ я положиха на носилка.

— Кой е нейният гинеколог? — попита дежурният лекар. Всички погледнаха Чейс с очакване.

— Аз… аз не зная.

Приемането й в болницата му се стори безкрайно дълга процедура, изпълнена с безброй въпроси и формуляри за попълване. Веднага щом приключиха с формалностите, той се върна в залата за бърза помощ. Там го осведомиха, че Марси вече е преместена на горния етаж в родилното отделение и че лекарят й вече е на път към болницата.

Преди да я прегледа, гинекологът зададе на Чейс няколко въпроса, свързани с нападението.

— Знаете ли дали е била изнасилена?

Съкрушен и безсилен да проговори, той само отрицателно поклати глава.

— Опитал ли се е да проникне в нея?

— Не мисля. — Чейс едва си наложи да произнесе двете думички.

Лекарят окуражително потупа ръката му.

— Сигурен съм, че тя ще се оправи, господин Тайлър.

— Ами бебето?

— Ще ви уведомя веднага, щом разбера.

Но не го направи. А оттогава изминаха почти два часа. Пат бе успял да отиде в съда, да се справи с Харисън и да се върне, а те все още не бяха научили нищо за състоянието на Марси и на бебето.