Сандра Браун - Чейс

— Близките ти са искрено загрижени за теб, но ти непрекъснато ги обиждаш и отхвърляш помощта им. Е, добре, аз обаче не възнамерявам повече да понасям отношението ти. Разполагам с безброй други, значително по-приятни начини да прекарам времето си. — Тя се изправи, взе якето си и го облече. — Прекалено си глупав, за да разбереш, че този шибан бик на име Ел Дорадо ти оказа неоценима услуга. Жалко само, че не те ритна по-яко по главата. Един такъв ритник може би щеше да налее малко повечко ум в нея.

Тя се запъти към вратата, но не стигна далеч. Той протегна ръка, сграбчи я за якето и я дръпна назад.

— Съжалявам. — И без да разбира защо, се чу да добавя: — Моля те, остани още малко.

Тя рязко се извърна и го погледна с блеснали от ярост очи.

— Защо? За да продължиш с наглите си забележки за семейното ми положение? Или с вулгарните си и неприлични закачки?

— Не. За да не съм така дяволски самотен.

Чейс не разбираше защо е толкова откровен с нея. Може би защото и тя съвсем искрено му разказа за себе си. В очите на всички останали Марси беше привлекателна, преуспяваща жена. Но когато се погледнеше в огледалото, тя сякаш виждаше високото кокалесто момиче с неизменните очила и скоби на зъбите.

— Моля те, Марси…

Тя се дръпна сякаш по-скоро да докаже на себе си, отколкото на него, но като не успя да се откопчи от ръката му, се примири и се върна на мястото си. Вирнала високо брадичка, тя го изгледа надменно, но когато срещна погледа му, долната й устна започна да трепери.

— Ти обвиняваш мен за смъртта на Таня, нали?

Той взе и двете й ръце и ги стисна между своите.

— Не. — Гласът му беше тих, но настойчив. — Не. Никога не съм си го помислял. Съжалявам, че си останала с такова впечатление.

— Когато дойде в болницата на другия ден след катастрофата, аз те попитах дали ме виниш за смъртта й. Помниш ли?

— Не. Тогава бях смазан от мъка. Не си спомням почти нищо от онези първи седмици след злополуката. Лъки ми каза по-късно, че съм се държал като невменяем и съм бил абсолютно неадекватен. Но добре си спомням, че никога не съм те обвинявал, Марси. Обвинявам младежа, който не е спрял на стопа. Обвинявам Бог. Но не и теб. Ти също си жертва. Разбрах го днес, докато те наблюдавах как шофираше.

Погледна към преплетените им ръце, по сякаш изобщо не ги видя. Пито пък усети, че леко гали с палец кокалчетата на свитите й пръсти.

— Обичах Таня страшно много, Марси…

— Зная.

— Но не можеш да разбереш… никой не може да разбере колко много я обичах. Тя беше сърдечна и грижовна. Никога не вдигаше скандали, не можеше да понася около себе си тъжни и разстроени хора. Знаеше как да се шегува и забавлява, но никога не обиждаше и нараняваше приятелите си. Никога. Правехме страхотен секс. С нея всеки лош ден се преживяваше по-лесно, а добрите дни превръщаше в истински празници.

Тон дълбоко пое въздух и после бавно го изпусна.

— А след това вече я нямаше. Край. Окончателно и безвъзвратно. Остана ми само това празно жилище, което да ми напомня за нея.

Усети голяма буца, която заседна в гърлото му и мъчително преглътна.

— Поне се сбогувах с нея. Прегърнах я и я целунах. Помахах й с ръка, когато си тръгна заедно с теб. А следващия път, когато я видях, тя лежеше на носилка в моргата. Беше леденостудена. Устните й бяха посинели.

— Чейс!

— А бебето! Моето бебе! То умря вътре в нея. — Очите му се напълниха с парещи сълзи. Отдръпна ръцете си от тези на Марси и притисна юмруци към очите си. — Исусе! Това не се преживява…

— Е, няма нищо лошо в това да си поплачеш.

Почувства ръката й върху рамото си.

— Ако бях тръгнал с вас, както искаше тя, злополуката може би нямаше да се случи.

— Не можеш да си сигурен.

— Защо не дойдох с вас! Толкова ли не можах да се отскубна от шибаните си задължения? Ако бях дошъл, може би щях да седна на мястото й. Може би аз щях да умра, а тя щеше да оцелее, за да роди бебето ни. Иска ми се аз да бях умрял вместо нея.

— Не, не е вярно. — Резкият глас на Марси го накара да вдигне глава и да я погледне. Бързо свали ръце от лицето си. — Ако само още веднъж кажеш нещо подобно, отново ще те зашлевя през лицето.

— Но това е самата истина, Марси!

— Не, не е — заяви тя и яростно тръсна глава. — Ако наистина си искал да умреш, защо вече не си погребан до Таня? Защо досега не си натиснал спусъка, защо не си се хвърлил с колата си от някой мост, защо не си си прерязал вените, защо не си се нагълтал с хапчета?

Тя се изправи на крака, като се тресеше от гняв.