Фредрик Браун: Шестокракото същество

След дългото ми и самотно блуждаене из безкрайната гъста мъгла, придружено от противно ръмящия венериански дъжд, базовият лагер ми се стори твърде привлекателен. Видимостта беше на не повече от няколко метра, но в това нямаше нищо страшно — на Венера едва ли има какво да видиш.

С изключение на Дикси Евертън.

За да бъда откровен, само заради нея аз се оказах участник в зоологическата експедиция не Евертънови, ръководена от нейния баща, доктор Евертън, от зоопарка за извънземни форми в Ню Елбъкърк. Освен това си платих собствените разходи, понеже докторът не смяташе моето участие в експедицията за необходимо. И нещо, което беше още по-лошо, той беше на мнение, че не ставам за съпруг на неговата дъщеря Дикси. Но по тази тема, ние значително се разминавахме в мненията си.

Така или иначе, на мен ми предстоеше да му докажа, че не съм non compos mentis 1 1 Non compos mentis — (лат.) смахнат, невменяем, луд — Б.пр. , както той си мислеше. И съдейки по късмета, който ме спохождаше досега, шансовете ми да променя неговото мнение спрямо мен не бяха повече от спирането на топенето на сладолед на клечка, попаднал откъм слънчевата страна на Меркурий.

В действителност, аз не исках да участвам в експедицията. Никога не съм уважавал хората, които поставят животни в клетки, за да бъдат наблюдавани от зяпачи. До нашата поява, Венера можеше да се похвали с твърде оскъдна фауна и много бързо два вида от нейните представители бяха унищожени: красивата венерианска бяла чапла, чиито пера отидоха да украсяват дамски шапки — тогава, когато сегашната мода се върна към тази от XIX век и кайтерите, чието месо се оказа невероятно вкусно, си заминаха безвъзвратно в чиниите на гастрономите.

След като Дикси ме чу, че се завръщам в лагера, подаде прелестната си главица от палатката си и ми се усмихна. Веднага усетих, че забележимо ми олеква.

— Откри ли нещо, Род? — попита ме тя.

— Само това нещо — отвърнах. — Ще влезе ли в употреба? — отворих кутията застлана с мъх, в която се намираше единственото животно, което бях успял да хвана, ако разбира се то можеше да се нарече животно.

Притежаваше хриле като на риба, осем крака, гребен като на петел, само че по-голям и синя козина.

Дикси го огледа.

— Род, това е визън. В нашият зоопарк имаме вече два такива екземпляра, така че не си успял да намериш нов вид. — изглежда, че тя успя да забележи разочарованието, пробягало по лицето ми тъй като бързо добави: — Но си намерил добър екземпляр, който не трябва да бъде пуснат на свобода. Баща ми ще поиска да го проучи — тогава, когато му се отвори свободно време.

Ето такава е моята Дикси.

Доктор Евертън излезе от централната палатка и ме погледна враждебно.

— Привет, Спенсър — рече той. — Ще спра действието на радиофара, Крейн също се върна.

Докторът изключи прибора, който чрез излъчване на сигнал помагаше на двама ни да намираме пътя към лагера. Без такъв предавател и без джобен приемник беше лесно да се заблудим извън базата, за това беше достатъчно да се отдалечим само на дузина метра от нея.

— Дали Крейн е успял да намери нещо? — попитах.

— Нищо особено интересно — отвърна доктор Евертън, — но успя да ни осигури вечерята. Хванал е голяма блатна кокошка, която вече започна да приготвя за храна.

— Даже не ми позволи да се докосна до нея — промърмори Дикси. — Заяви, че жените не могат да приготвят вкусни яденета. Би трябвало да е свършил, вече мина повече от час. Гладен ли си, Род?

— Толкова, че съм готов да изям и чудовище — отвърнах, поглеждайки към визъна, който продължавах да държа в ръцете си.

Дикси се разсмя и взе находката ми, за да я отправи в един от контейнерите.

Ние се отправихме към главната палатка. Блатната кокошка беше сготвена, а Крейн с гордост я постави на масата. Ако се приготви както трябва, венерианската блатна кокошка е много по-вкусна от печено пиле, което от своя страна е по-вкусно от сварен канюк. Венериански или какъвто и да е друг.

Освен това, блатната кокошка притежава четири крака и на всеки от нас се падаше по кълка.

Докато се хранехме, почти не разговаряхме. Но когато дойде ред на кафето, Дикси произнесе непонятна фраза — отнасяше се за някаква костенурка.

— Какво? — попитах. — За каква костенурка става дума?

Дикси ме погледна така, сякаш бях действително невменяем, след това насочи вниманието си към баща си и Джон Крейн. Настъпи напрегнато мълчание.