Фредрик Браун: Шестокракото същество

Простенах.

— Какво имате предвид?

Крейн сви рамене.

— Някои от опитите за придобиване на земна венерианска костенурка са имали трагични последствия. След като е разчитала да убие няколко екземпляра, една от биологическите експедиции е използвала отровен газ, поне за да се сдобие с мъртви образци.

— Твърде е възможно в случай на неуспех, нашата експедиция да е последната — прекъсна го доктор Евертън. — Ловът на земната костенурка е твърде скъпо удоволствие.

Изтрих чело с ръка. Например такива усещания изпитва човек след шест дневен запой. Ако не беше писмото, написано от собствената ми ръка, бих помислил, че са решили да се надсмиват над мен.

— Вероятно идеите ми са се оказали безуспешни — изрекох тъжно. — Срещнал съм се с противник, който е удържал победа. Разрешете ми да се сбогувам с вас…

— За къде си се приготвил, Род? — попита Дикси.

— Трябва малко да помисля — обърнах се към доктор Евертън. — Ако нямате никаква работа за мен…

— Не, разходете се, Спенсър. Ние отново ще тръгнем на лов и може би това ще бъде последният опит, преди да отпътуваме. Но… — не се доизказа той, но си помислих, че едва ли ще бъда полезно допълнение към тяхната група, което вероятно беше именно така.

Впрочем, можех ли да го обвинявам?

Отправих се към палатката си — всеки от нас имаше собствена малка палатка, която бе разположена около голямата — и седнах на походното си легла. След това се опитах да си спомня нещо полезно за костенурките. Но освен това, което ми бяха разказали, в главата ми не се появи нищо нова.

На какво разчитах? При всички случаи, предложената от мен идея не се бе реализирала. Бях готов да си скубя космите по главата.

Някой се изкашля пред входа на палатката ми.

— Мога ли да вляза? — дочух гласа на доктор Евертън.

— Разбира се — отвърнах.

Той влезе и му предложих с жест да седне, но само поклати глава.

— Съжалявам, че съм принуден да ви го напомня, Спенсър, особено сега, когато се чувствате разстроен. Но би било нечестно да постъпя по друг начин. Изглежда сте забравили за нашата уговорка, която се отнася и до останалите, относно всичко, което има отношение към костенурката.

Погледнах го с недоумение.

— Не помните ли?

Поклатих глава.

— Ето в какво се състоеше. Казах ви, че ако изпълните обещаното, ще сваля възраженията си относно бъдещия ви брак с Дикси. От своя страна вие се заклехте, че в случай на неуспех…

— О, не!

— Но е така, Спенсър. Бяхте толкова уверен в успеха… Обаче вие действително ми обещахте, че в случай на провал ще приемете моето решение и ще престанете да се срещате с Дикси.

Лично на мен ми се струваше слабо вероятно да съм обещавал такова нещо, но доктор Евертън изглеждаше честен човек. Нищо друго не оставаше, освен да му повярвам.

— Много съжалявам, че напомних за нашия договор. Откровено казано, дори в последно време започнахте да ми харесвате. Но както и преди, аз ви разглеждам като възможна кандидатура за мъж на дъщеря ми, която е прекрасно момиче. Дикси заслужава този, който може да се окаже… ъ-ъ-ъ…

— По-умен от тукашната земна костенурка — завърших намръщено фразата на доктор Евертън.

— Е… — произнесе той и се опита да ме утеши, но нищо не помогна.

Скоро си отиде, а аз останах да си седя в палатката.

Измина известно време.

Все пак, за да се съглася на такава сделка с доктора, сигурно съм бил сто процентно уверен в себе си. Така че, в какво се е състояла моята идея? И каква полза от плана ми, ако не го помня? Или все пак ми е стигнал акъла, за да оставя послание към самия себе си?

Отидох бързо до шкафчето, където държах дрехи и оборудване и отворих вратичката му. Там, откъм вътрешната й страна стояха залепени три мои предположения, написани от собствената ми ръка.

„Смяната на позицията е честна игра. Може ли човек, страдащ от амнезия, да изгуби паметта си? Цялата работа е във фазата.“

Прочетох бележките си и застенах — навярно бях успял да зашифровам собственото си послание. Вероятно съм се опасявал, че Крейн или Евертън ще ми откраднат идеята. Но какво съм имал предвид? Прочетох го още веднъж:

„Смяната на позицията е честна игра. Може ли човек, страдащ от амнезия, да изгуби паметта си? Цялата работа е във фазата.“

Стори ми се като някакво бълнуване. Когато съм писал тези думи, те сигурно са имали някакъв смисъл за мен, но сега в главата имаше празно пространство…

Смяната на позицията е честна игра… Това означава ли, че съзнателно съм решил да се поставя под удара на костенурката, за да си сменим местата и да я хвана? Може ли човек, страдащ от амнезия, да изгуби паметта си? Възможно ли е да съм придобил имунитет? Може да се предположи, но тогава какво означават думите ми за фаза?