Марион Брадли: Изгнание в миналото

Кенър се изправи и започна да мери с крачки килията. От широкия прозорец се виждаше прекрасния Ниър Харбър, самият карцер бе изискано мебелиран. Знаеше, че при всеки опит да пресече бялата линия на вратата ще бъде мигом парализиран от бързодействащ приспивателен газ. Веднъж опита и повече никога няма да го повтори.

Настъпи часът на решението. Последният негов час в двадесет и шестото столетие. След петнайсет минути субективното му време ще бъде преместено някъде в двайсети век — в епохата, на която го обрече собственото му безразсъдство. Беше арестуван от психополицията при опит да преоткрие митичните атомни изотопи. Можеше да запази своите знания и опит, но срещу една страшна цена.

Вече никога няма да може да си спомни кой е той и от кое столетие идва. В продължение на три седмици мозъкът му бе непрекъснато обработван с хипнолъчения, срещу които няма защита. Съзнанието му вече бе покрито с пелена; осъзнаваше единствено, че не му остава повече време.

Чу крачки в коридора, после тих съскащ звук — пускаха механизма за подаване на приспивателен газ.

Застина на мястото си.

Вратата се отвори и влезе психонадзирателят. А зад гърба му, в рамката от светлина, стоеше…

— Тара! — Кенър се хвърли да прегърне жена си, едва удържайки сълзите си. Притисна я към себе си.

— Рин, имаме толкова малко време…

Върху лицето на надзирателя бе изписано състрадание.

— Кенър — каза той, — разполагате с двайсет минути за сбогуване. Никой няма да ви следи.

Вратата зад гърба им тихо хлопна.

Тара едва удържаше сълзите върху своите широко отворени и наплашени очи.

— Рин, мили, предполагах, че ти трябва да…

— По-тихо, Тара! — прошепна той. — Може да подслушват. Постарай се да не забравиш нищо от това, което ти разказах. Не бива да рискуваш, когато те изпратят в друго време. Знаеш какво да правиш по-нататък.

— Ще те издиря — обеща тя.

— Да не говорим за това — успокои я Кенър. — Имаме съвсем малко време. Грейн обеща да се погрижи за теб.

— Зная. Той беше добър към мен, докато ти беше тук.

Двайсет минути минаха като една. Надзирателят се опитваше да не забелязва как Тара се впиваше в Кенър в последната конвулсия на сбогуването.

— Ще се видим в деветстотин четирийсет и пета, Тара — прошепна той на раздяла.

— Довиждане, скъпи — и напусна килията, водена от надзирателя.

В последните минути преди потъването в съня Кенър отчаяно се опитваше да сбере в едно онова, което бе чел за двайсети век. Всичко в главата му бе като в мъгла, мозъкът му сякаш бе загърнат в копринена кърпа. Смътно осъзнаваше, че когато ще се събуди, този затвор още няма да бъде построен. И че целия остатък от живота си трябва да прекара в друг затвор — в затвора на собствения си мозък, който никога няма да си позволи да му каже истината.

— … и разбира се, предполагаемият психичен блок има механизъм, който изключва възможността за брак с някой от миналото — завърши разказа си Кери Кенър. — Тук се крие неудобството за децата, които трябва да се родят по време на изгнанието. Но ако човекът от бъдещето намери жена, която е също интернирана, няма психическа забрана да се ожени за нея.

Направи пауза, впил поглед в мен.

— А какво ще стане с детето?

Чашата ми беше празна. Повиках сервитьора, но Кенър поклати глава.

— Благодаря, за мен е достатъчно.

Платих сметката.

— Към хотела ли сте, Кенър? — казах. — Теорията ви е направо очарователна, момчето ми. От нея става прекрасен научнофантастичен разказ. Пишете ли? — Бяхме вече под заслепяващото слънце на Чикаго. — Това, което ще се случи с тях, може да стане кулминацията на разказа ви.

— Да, би могло — съгласи се той.

Минахме под надлеза на електрическия влак.

— Ще запалите ли? — попита Кенър.

Поклатих глава.

— Не, благодаря. Вие казахте, че имате основания да ми се доверите, млади човече. И какви са тези основания?

Той ме погледна сериозно.

— Знаете ги прекрасно, мистър Грейн. Вие изобщо не сте роден в двайсети век, за разлика от мен. Вие сте като татко и Тара. Вие също сте каторжник във времето, прав ли съм?… Разбирам, че не можете да го потвърдите заради психичния блок, но точно така не можете да ме опровергаете. Татко намери начин да ми разкаже истината. Той ме пристрасти към научната фантастика. После ме караше да задавам въпроси, а той отговаряше само с „да“ или „не“. — Младият Кенър направи пауза. — Аз нямам психичен блок. Татко се опитваше да ми помогне да изобретя машина за пътешествия във времето. Замина за Чикаго и изчезна. Но аз попаднах на следите му. Сигурен съм. Предполагам, че татко по някакъв начин се е върнал в своето време.