Александър Бакалов: Кръговрат

Нищо не се губи в природата. Дори и когато ни се струва, че то бива погълнато от ненаситната паст на абсолютното нищо, че потъва в първичния, изначален и вечен хаос, за да не се върне никога вече в стройната система на реда. Защото в природата не съществува „абсолютно нищо“. Като се замисля, самата идея за подобно небитие е толкова нереална и нелогична, че би могла да се роди единствено в човешкия мозък, който има вредния навик да донагажда, реаранжира и доизмисля нещата, които не са му ясни, за да може да ги вмести в своите си представи за логично и реално.

Причудливи светлини и сенки танцуваха из плътната бяла маса на мъглата струяща от уличните шахти под строгия взор на примигващата улична лампа. Въображението му вече беше започнало да рисува в нея озъбено, демонично лице, когато силен повей на вятъра я разкъса и понесе остатъците й на мощните си, остри като бръснач, криле заедно с късовете хартия и найлон. Мъжът се опита да се загърне още по-плътно в тънкия си шлифер, който в последните петнадесетина минути беше доказал, че не е способен да изпълнява функция различна от тази на добавка към елегантния му костюм. Беше късна есен. Толкова късна, че календарът в кабинета, чийто уют бе напуснал преди малко я определяше като зима. В небето се носеха дрипави черни облаци, подобно на ято чудовищни птици, насочили се към пълната луна, за да впият в розовобялата й плът катранените си клюнове и нокти и да умъртвят светлината й с полуразложените си криле. Сякаш в потвърждение на мислите му, вятърът отново се впусна в преследване на боклуците из тесните улички, донасяйки до ушите му звук твърде подобен на грак. Отново се огледа с надежда за такси, но околните улици бяха съвършено пусти. Сякаш някой беше евакуирал квартала малко преди да излезе от работа. Повечето от прозорците, които тихо позвъняваха от досега си с небесното дихание, бяха тъмни, черни и кухи като очните ябълки на череп. Парцаливите птици оставиха лунния диск на мира за няколко мига и в мъртвешките очи проблеснаха отраженията му — зловещи, свръхестествени зеници, които се фокусираха върху самотния минувач. Наистина се чувстваше адски самотен. В душата му бавно пропълзя онази ужасяваща самота, която нямаше нищо общо с удовлетворяването на сексуалния нагон или с нуждата от приятели. Самотата на стадно животно изоставено от стадото си, беззащитно пред потенциалните си зложелатели, обречено.

Нищо не се губи в природата. Енергия или материя, то просто променя формата си и се връща сред нас. Често пъти промяната е толкова неочаквана или — позволете да се позова на човешките представи за нещата — нелогична, че никога не бихте могли да разпознаете първообраза. А понякога не бихте искали, дори и да можехте.

Името му беше Мартин Смит, адвокат, средно заможен, на тридесет и четири години — последните четири, от които споделени с Джулиана Конъли, по настоящем Смит, майка на двегодишната му дъщеричка. Семейната кола — Форд Фиеста на две години, която би трябвало да му спести неприятната разходка, бе в сервиз от три дена след като пиян шофьор на камион бе помел половината от возилата, паркирани пред супермаркета на 43-то авеню преди да се вреже във витрината на магазина и да спре в секцията за плодове и зеленчуци. За щастие жертви нямаше. Преди три дни беше започнала и тежката съдебна битка, която бе на път да загуби, и която го принуждаваше за трета поредна вечер да напуска кантората си след единадесет часа. Можеше да се каже, че напоследък никак не му вървеше. Друг е въпросът дали именно катастрофата пред супермаркета и тежкото дело доведоха до трагичните събития от тази нощ или те щяха да се случат независимо от часа и средствата му за придвижване, защото така му бе отредила вездесъщата Съдба, споменавана тъй често от суеверните хора. Трагични събития, чието начало бе ознаменувано от тихо прошумоляване в близкия контейнер за боклук.

Смъртта не е краят, това се опитвам да ви обясня. Тя определено е някакъв край, но той в никакъв случай не е абсолютен или безвъзвратен. Смъртта е край до токова, доколкото това, което следва би могло да се охарактеризира като „ново начало“.

Мартин изгледа с леко учудване останките от автобусната спирка. Металният стълб носеше табела с числата 60 и 29, както и избеляла карта на автобусните линии. Струва си да се отбележи, че след разигралата се драма нечия ръка услужливо поправи и номера на първата линия на 666.