Оноре Балзак - Дядо Горио

— Направете ми удоволствието да почакате — каза той на Вотрен, който стана, за да излезе, след като беше допил последните глътки от кафето си.

— Защо? — запита четиридесетгодишният мъж, като си сложи широкополата шапка и взе железния си бастун — той често го въртеше безгрижно, като човек, който не се страхува да го нападнат и четирима крадци.

— За да се разплатим — отвърна Растиняк, отвори бърже едната торбичка и преброи на госпожа Воке сто и четиридесет франка. — Добри сметки, добри приятели — каза той на вдовицата. — Плащам ви до Свети Силвестър. Разменете ми тия сто су.

— Добри сметки, добри приятели! — повтори Поаре, като погледна Вотрен.

— Ето ви двадесет су! — каза Растиняк на сфинкса с перуката.

— Би казал човек, че се страхувате да ми дължите нещо — извика Вотрен, като впи изпитателен поглед в душата на младежа и се усмихна с онази подигравателна диогеновска усмивка, която неведнъж бе карала Растиняк да кипи от яд.

— Да, страхувам се — отговори студентът, като държеше двете торбички в ръка и бе станал, за да се качи в стаята си.

Вотрен излизаше през вратата за салона, а студентът се готвеше да излезе през вратата, която водеше към стълбите.

— Знаете ли, господин маркиз дьо Растинякорама, че това, което ми казахте, никак не е учтиво — забеляза Вотрен, като удари с железния си бастун вратата на салона и се приближи до студента, който го изгледа хладно.

Растиняк затвори вратата на столовата и поведе със себе си Вотрен към стълбите, към площадката, която разделяше столовата от кухнята, дето имаше една стъклена врата, през която се отиваше в градината, а над нея продълговато прозорче с желязна решетка. Тук студентът каза пред Силвия, която излизаше от кухнята:

— Господин Вотрен, аз не съм маркиз и не се казвам Растинякорама.

— Ще се бият! — каза равнодушно госпожица Мишоно.

— Ще се бият! — повтори Поаре.

— Нищо подобно! — каза госпожа Воке, като милваше купчината пари.

— Ето, отиват под липите — извика госпожица Викторина, която стана, за да погледне в градината. — Все пак бедният младеж има право!

— Да се качим в стаята си, мила моя — каза госпожа дьо Кутюр, — това не е наша работа.

Когато Викторина и госпожа Кутюр станаха, срещнаха на вратата дебелата Силвия, която им препречи пътя.

— Какво ли има да става? — каза тя. — Господин Вотрен каза на господин Йожен: „Да се обясним!“ После го хвана под ръка и сега се разхождат из градината.

В това време се появи Вотрен.

— Мамо Воке — усмихна се той, — ще опитам револверите си под липите, не се бойте от нищо.

— Ах, господине — каза Викторина, като оплете ръце, — защо искате да убиете господин Йожен?

Вотрен отстъпи две крачки и изгледа Викторина.

— Още една история — извика той шеговито, от което бедната девойка цяла се изчерви. — Много е мил този младеж, нали? — подзе той. — Вие ми навяхте една мисъл. Ще ви направя щастливи и двамата, хубаво дете.

Госпожа Кутюр хвана възпитаницата си под ръка и я отведе, като й шепнеше на ухото: „Ах, Викторина, не мога да ви позная тази сутрин.“

— Не искам да се стреля в моята къща — заяви госпожа Воке. — Ще изплашите всички съседи и веднага ще дойде полиция.

— Успокойте се, мамо Воке — отговори Вотрен. — Хе-хе, не се бойте, ще отидем на стрелбището.

Той настигна Растиняк и го улови приятелски под ръка.

— Ако ви докажа, че от тридесет и пет крачки улучвам с куршума си пет пъти подред асо пика — каза му той, — няма ли да ви разколебая? Вие ми изглеждате малко сприхав и ще накарате да ви убият като някой глупак.

— Вие отстъпвате! — каза Йожен.

— Не ме изкарвайте из търпение — отговори Вотрен. — Тази сутрин не е студено, да седнем ли там? — предложи той, като посочи зелените столове. — Там никой няма да ни чуе. Искам да поговоря с вас. Вие сте добър момък и не ви желая злото. Обичам ви, кълна ви се в измам… (Дявол да го вземе!) кълна се в себе си. Ще ви кажа защо ви обичам. Познавам ви много добре, сякаш съм ваш баща, и ще ви докажа. Оставете там торбичките — продължи той, като показа кръглата маса.

Растиняк сложи парите си на масата и седна, горящ от любопитството, което възбуди с такава сила у него внезапната промяна в обноските на този човек, който, след като каза, че ще го убие, сега се представи за негов покровител.

— Искате да знаете кой съм, какво съм правил и какво правя сега — продължи Вотрен. — Много сте любопитен, момчето ми. Успокойте се. Ще чуете много други неща! Сполетявали са ме нещастия. Изслушайте ме по-напред, после ще говорите. Ето предишния ми живот с три думи. Кой съм? Вотрен. Какво правя? Каквото ми се харесва. Толкоз. Искате ли да знаете характера ми? Добър съм към ония, които ми правят добро или които са ми по сърце. На тях позволявам всичко: те могат да ме ритат по краката, без да им кажа: „Внимавай!“ Но, дявол да го вземе, към ония, които ми додяват или които ми са неприятни, съм зъл като дявол. Добре е да знаете, че убивам човек, без да ми мигне окото — заяви той, като се изплю. — Само че се старая да го убия както трябва, когато е напълно необходимо. Аз съм това, което наричате артист. Чел съм „Спомените на Бенвенуто Челини“ такъв какъвто ме виждате, и то на италиански! От този човек, който е надменен и луда глава, научих да подражавам на провидението, което ни убива най-безразборно, и да обичам хубавото, където и да се намира то. А не е ли прекрасно да играеш сам срещу всички и да ти върви? Мислил съм много върху съвременния строй на вашето обществено безредие. Дуелът, момчето ми, е детска игра, глупост. Когато от двама живи хора единият трябва да изчезне, трябва да си глупак, та да се осланяш на случая. Дуел ли? Това е игра на сляпа баба. Аз улучвам с пет куршума един след друг асо пика, като забивам всеки нов куршум върху другия, и то от тридесет и пет крачки! Когато имаш тази дребна дарба, може да си уверен, че ще убиеш противника си. Но не е така. Стрелях от двадесет крачки върху един човек и не го улучих. А той, чудакът, не беше хващал пистолет през живота си. Погледнете — каза този необикновен човек, като разкопча жилетката си и показа гърдите си, космати като гърба на мечка, но обрасли с бежови косми, които предизвикваха някакъв ужас, примесен с отвращение, — това бозайниче ми опърли кожата — добави той, като сложи пръста на Растиняк в една дупка на гърдата си. — Но тогава бях дете, бях на вашата възраст, на двадесет и една година. Още вярвах в нещо, в любовта на една жена, в цял куп глупости, в които и вие ще се оплетете. Ние щяхме да се бием, нали така? Можете да ме убиете. Да допуснем, че сега лежа мъртъв, ами къде щяхте да бъдете вие? Трябваше да избягате! Да отидете в Швейцария да ядете бащините си пари, които нямате. Ще ви обясня положението, в което се намирате, но ще направя това с превъзходство на човек, който е изучил работите на този свят и е видял, че може да се тръгне само по два пътя: или тъпо подчинение, или бунт… Аз не се покорявам на никого, ясно ли е? Знаете ли какво ви трябва за из пътя, по който сте тръгнали? Един милион, и то много скоро, иначе вие с вашата малка глава ще се блъскате в мрежите на Сен Клу 10 10 В градчето Сен Клу под Париж, Сена е преградена с мрежи, за да се задържат труповете на удавниците. Бел. пр. , за да търсите дали има там някое висше същество. Аз ще ви дам този милион.