Оноре Балзак - Дядо Горио

Вотрен изгледа накриво Растиняк.

— Мое момче, когато някой не иска да бъде излъган от марионетките, трябва да влезе вътре в бараката, а не само да наднича през дупките на платното. Но стига приказки — добави той, като видя, че Йожен е готов да избухне, — ще си поговорим друг път, когато обичате.

Вечерята стана мрачна и студена. Дядо Горио, дълбоко натъжен от думите на студента, не разбра, че разположението на околните към него се измени в негова полза, че един човек, който беше в състояние да запуши устата на мъчителите му, бе станал негов защитник.

— Нима наистина дядо Горио е баща на контеса? — запита тихо госпожа Воке.

— И на баронеса! — отговори й Растиняк.

— Само за това го бива — каза Бианшон на Растиняк. — Опипах главата му, намерих, че има само една издатина, тази на бащинството, тъй че той ще бъде вечен баща .

Йожен беше много сериозен и шегата на Бианшон не можа да го разсмее. Той искаше да се възползва от съветите на госпожа дьо Босеан и се питаше откъде и как да се снабди с пари. Той се загрижи, като гледаше да се простират пред очите му светските савани — пустинни, същевременно плодородни; и когато вечерята свърши, той остана сам в столовата.

— Значи, видяхте дъщеря ми? — запита развълнувано дядо Горио.

Старецът го изтръгна от унесеността му. Йожен взе ръката му и като го погледна някак разнежено, отговори:

— Вие сте добър и достоен човек. Друг път ще говорим за дъщерите ви.

И като не искаше да слуша повече дядо Горио, той стана, прибра се в стаята си и написа на майка си следното писмо:

„Мила мамо, виж дали няма някоя трета гърда за мене. Имам условия да забогатея бърже. Необходими ми са хиляда и двеста франка, и то на всяка цена. Не казвай нищо на татко, той може да се възпротиви, а ако не намеря тези пари, ще изпадна в отчаяние, което може да докара до самоубийство. Ще ти обясня причините, когато се видим, защото би трябвало да изпиша томове, за да разбереш положението, в което се намирам. Не съм се проиграл, мила мамо, нямам дългове; но ако държиш да запазиш живота, който си ми дала, трябва да ми намериш тази сума. Трябва да ти кажа, че посещавам често госпожа дьо Босеан, която ме взе под своя закрила. Трябва да ходя в обществото, а нямам су да си купя нови ръкавици. Мога да ям само хляб, да пия само вода, ще гладувам, ако се наложи, но не мога без сечивата, с които се копае лозето в тоя край. Трябва или да си пробия път, или да остана в калта… Зная, че сте възложили всичките си надежди на мене и искам да ги оправдая колкото се може по-скоро. Мила моя мамо, продай някои от старите си накити, скоро ще ти купя други. Зная много добре положението на семейството ни и ще съумея да оценя тия жертви, ти трябва обаче да разбереш, че не искам да ги правиш напразно, в противен случай щях да бъда чудовище. Приеми молбата ми като вик на крещяща необходимост. Цялото ни бъдеще зависи от тази помощ, с която трябва да започна борбата, тъй като парижкият живот е вечна борба. Ако е необходимо, за да попълниш сумата, да се продадат дантелите на леля, кажи й, че ще й изпратя други, по-хубави.“

После той писа и на двете си сестри поотделно, като им искаше да му изпратят спестяванията си и за да им ги измъкне, без да казват на домашните за жертвата, която навярно с радост ще направят за него, възбуди тяхната чувствителност, като удари струните на честта, които са така изпънати и звучат така силно в младите сърца. Но като написа тези писма, той почувства неволна уплаха; сърцето му затуптя, цял затрепера. Този млад честолюбец познаваше неопетненото благородство на тия погребани в усамотение души, той знаеше колко мъки ще причини на двете си сестри и същевременно каква радост ще им достави, с какво удоволствие ще си шепнат тайно в някое кътче на градината за своя обичен брат. И той ги видя ясно в съзнанието си как броят скришом малкото си съкровище, видя ги със свойствената за девойките изобретателност да измислят начини, за да му изпратят тия пари тайно, като за пръв път прибягват до лъжа в името на тази великодушна постъпка.

„Сестринското сърце — каза си той — е брилянт от чистота, бездна от нежност.“

Беше го срам, че им писа. Колко горещи щяха да бъдат молитвите им, колко чист щеше да бъде душевният им порив към небето! С каква наслада щяха те да се пожертват! Каква скръб ще изпита майка му, ако не може да изпрати цялата сума! Всичките тия прекрасни чувства, тия ужасни жертви ще му послужат като стълба, за да стигне до Делфина дьо Нюсенжен. От очите му капнаха няколко сълзи, последни зърна тамян, хвърлени в свещения олтар на семейството. Той започна да се разхожда развълнуван из стаята, обзет от отчаяние. Дядо Горио, като го видя в такова състояние през открехнатата врата, влезе при него и му каза: