Джулия Барет - Дързост

Джорджиана бе потисната. От това, че мисис Гарднър й каза тези неща и дори повече — че имаше пълно право да го направи. Тя не можеше да продума повече.

Мисис Гарднър, виждайки наполовина извърнатото й лице, скоро продължи с по-мек тон:

— Скъпа моя, виждам, че ти си обезсърчена и съм сигурна, че тази е причината, която те подтикна да се държиш така нетактично. Но, моля те, позволи на една по-възрастна жена да ти вдъхне увереност — времето ще заличи почти всички рани, дори онази, която, ако мога да изразя свободно мнението си, подозирам каква е. Ти няма да ми повярваш сега, но скоро ще откриеш колко съм била права. Още една дума, Джорджиана и приключвам. Макар сега да не можеш да се решиш отново да дариш сърцето си на някого, все пак, когато го направиш, би било по-добре да потърсиш човек, който притежава категоричния характер на Джеймс Лий-Купър, отколкото някой, който сипе сладки приказки и строфи от стихове. Моля те, дете мое — усмихна се тя накрая, — недей да гледаш така нещастно. Ако ти се струва, че съм говорила жестоко, то е само защото ти желая доброто и зная, че твоят брат изпитва същото. Ние сме сигурни, че няма да ни разочароваш.

Но Джорджиана не можеше да си възвърне уверения поглед. Верни бяха предположенията на мисис Гарднър, не можеше да ги отрече. Чувствайки любовта си предадена, тя също бе причинила болка на останалите. Знаеше, че се държа грубо с Джеймс Лий-Купър и по този начин бе навлякла гнева на човек, когото оценяваше като свой нов приятел, мисис Гарднър. През целия ден Джорджиана се чувстваше нещастна, сега към това усещане се добави и гневът й към самата себе си.

Главата й бучеше отново, мислеше си само за мига, в който ще може да остане сама, у дома, в тишината на собствената си стая. Мисис Гарднър, наблюдавайки загрижено нейните терзания, се опитваше да я въвлече в безобидни разговори, но бедната Джорджиана, останала без сили, не можеше да отговори с повече от една-две думи. И още щом джентълмените се присъединиха към тях, се приближи до мистър Дарси:

— Скъпи братко — прошепна тя, — моля те, не можем ли да се върнем направо у дома? Знаеш, че не съм добре от сутринта и бих се оттеглила незабавно.

— Какво казвате? — реагира учуден добрият мистър Гарднър, когато я чу. — Мис Дарси да ни напусне така рано? От една страна нашите двама джентълмени, погълнати от тежките мисли за бъдещето на града и сега вие, мис Дарси ще ни изоставите. Днешните млади трудно издържат повече от час на едно място, така ли е, скъпа мисис Гарднър?

— Аз също мисля — отговори неговата съпруга спокойно, отправила топъл поглед към Джорджиана, — че нашата гостенка, ако желае, може да си тръгне. Тя не се чувстваше добре през цялата вечер и ние трябва да сме благодарни, че изобщо дойде да ни види. По-добре е да изпратиш някого за каретите.

Каретите пристигнаха веднага и компанията се приготви да си тръгва. Джорджиана се сбогува сравнително спокойна с мистър Хю Джонс и със стопанина на къщата, а когато дойде ред на стопанката, не можа да се овладее достатъчно. После набра кураж и се обърна към последния гост. В този момент не й се искаше да се окаже лице в лице с почти никого от целия свят, още по-малко с човека, когото обиди. Но справедливостта изискваше най-накрая да направи усилие да се държи приветливо с него преди да се разделят. Джорджиана направи няколко крачки към него:

— Приятна вечер ви желая, мистър Лий-Купър — каза тя мило. — Ако не се видим преди да се върнете в Пембърли, надявам се пътуването ви дотам да е леко. Вие със сигурност ще липсвате на мистър Наш, но неговата загуба, ще бъде за нас сполука.

В отговор той само се поклони отривисто и след като се сбогува по възможно най-бързия начин, напусна дома.

На Джорджиана й се сториха скучни развлеченията на града, когато се събуди на следващата сутрин. Досега те не бяха друго, освен източник на удоволствия: всяка улица бе паметна за нея, дори и недостатъците им си имаха своя чар. И в каква различна светлина й се представи Лондон днес. Неговите мрачни комини се набиваха печално в очите, които почти не бяха мигнали през нощта; изпълнените с хора оживени улици не вещаеха вече удоволствия, а опасност. Нищо чудно, че мислите й политаха към Дарбишър. В Пембърли тя можеше да намери успокоение, разхождайки се из великолепния парк, а след това да се върне при снаха си, чиято ласкава утеха й бе необходима, както никога досега. В Пембърли опасността бе извън пределите на имението, тук затворът на самотата не я оставяше да се спаси от тревожните мисли.