Илейн Барбиери - Непорочност

Рийд сдъвка решително последното парче жилаво месо. Морган и хората му бяха работили усилено през целия ден. Едва сега напуснаха буйния огън и хвърлиха железата за жигосване. Рийд подозираше, че се готвят да напуснат лагера си.

Морган и бандата му се отправиха към къщата. През целия ден от комина се издигаше гъста струйка дим, което му подсказваше, че жената, която бе видял по-рано, е готвила през цялото време. Беше млада. Сигурно бе някоя от държанките на Морган, ако можеше да се вярва на мъжката му слава.

Но ако беше така, тогава къде беше Частити? Какво ли й бяха сторили? Не му се вярваше, че биха си направили труда да докарат фургона чак дотук, ако Частити не беше в него.

Тъмнината настъпваше неумолимо. Времето му се изплъзваше. Къде ли беше тя? И как ли беше?

— Как се чувстваш, Частити?

В гърдите на Частити се надигна омраза, така силна и несдържана, че едва не извика от ненавист, когато Морган пристъпи към нея. Беше проспала почти целия ден и беше благодарна за това, защото отвореше ли очи, действителността я смазваше. Споменът за плътния глас на Рийд, докато лежаха отпуснати един до друг, мисълта за дъха му, който пареше лицето й и за топлото му тяло, притиснато в нейното — всичко това я изпълваше с непоносимо чувство на загуба.

Рийд беше мъртъв.

Тази мисъл отекваше натрапчиво в съзнанието й. Но с възвръщането на силите й, се връщаше и вродената й решителност. Нямаше да си губи времето в безсилен хленч. Вместо това щеше да накара Морган жестоко да си плати. През онази дълга последна нощ, когато двамата с Рийд лежаха един до друг, тя му беше дала обещание. С цялата любов, която таеше дълбоко в сърцето си, му беше дала обет. Морган я вземаше за наивна глупачка, която лесно може да манипулира с чара си. Да, преди време наистина беше такава, но вече не. По време на краткото им познанство Морган я беше научил, че измамата и коварството често се прикриват зад усмивка. И тя добре бе усвоила този урок.

Частити погледна Морган. Той очакваше да му отговори. Тя успя да се усмихне вяло.

— Чувствам се по-добре. Искам да стана.

— Не бива. Още си твърде слаба.

— Искам да повървя. — Частити не смяташе да отстъпва. — Аз… вече ти причиних достатъчно проблеми. Искам бързо да се възстановя и сама да се погрижа за себе си.

— Проблеми?… — Момчешкото лице на Морган се сгърчи от неприятната изненада. — Кончита ли ти е казала нещо? Зле ли се държи с теб?

— Не. — По гърба на Частити пробяга ледена тръпка от безсърдечните нотки в тона му. Същото това безсърдечие бе отнело живота на Рийд. — Не… Просто искам да уведомя някого за смъртта на Рийд. Някой, който да тръгне след индианците. Искам да съм сигурна, че те ще си платят. — Частити си пое дълбоко дъх, а лицето й внезапно пребледня.

Морган се приведе над нея. Частити настръхна от отвращение, почувствала горещия му дъх върху бузата си.

— Зная — прошепна той. — Сега няма нужда да се притесняваш за това. Ще се погрижа за всичко вместо теб, веднага щом стигнем до най-близкия град. Не бива да мислиш за нищо друго, освен да се възстановиш по-бързо. Все още си твърде слаба, за да вървиш.

— Напротив, добре съм.

— Не, не си.

— Казах, че съм добре.

Частити видя как Морган се скова. Този мъж определено не обичаше да му противоречат. Тя долови конфликта, който се водеше отвъд дружелюбната му маска. Накрая й каза:

— Добре, но само няколко, крачки.

Частити бавно се изправи и едва сдържа желанието си да отблъсне ръката на Морган, обгърнала покровителствено кръста й. С разтреперани нозе тя направи една крачка, после и още една. Постепенно събра сили и изправи рамене, а стъпките й станаха по-уверени. Изведнъж вдигна очи и видя Кончита, застанала на прага, да я гледа с ледено изражение.

И внезапно цялата истината й се проясни. Морган бе изоставил Кончита и беше набелязал нея за поредното си завоевание.

Частити си пое решително дъх.

— Вече мога да вървя сама.

Морган я стисна още по-здраво.

— Искам да вървя сама.

— Не.

Съвсем ненадейно той я вдигна на ръце, отнесе я до леглото и я положи върху белите чаршафи. А когато придърпа одеялото до раменете й, тя подхвана:

— Мистър Джеферсън, аз…

— Наричай ме Морган — прекъсна я той, свъсил вежди. — Всички ме наричат така. Ще се чувствам по-удобно. Това е бащиното ми име.

— Морган… — Лицемерието в думите му още повече подсили твърдата й решимост. Скоро щеше да го накара да си признае и други неща, дори това да беше последното нещо, което щеше да стори. — Знам, че си мислиш, че знаеш кое е най-добро за мен, но…