Илейн Барбиери - Непорочност

И отлично знаеше какво да стори.

Той пристъпи крачка към Частити.

— Стой далече от нея, Фарел. — Морган пристъпи агресивно към тях и насочи револвера си. — Само се опитай да направиш още крачка, и тя ще е последната в живота ти.

— Стига вече, Морган! — Клепачите на Уолкър потрепваха нервно, докато говореше, а кльощавото му тяло бе сгърчено от напрежение. — Нямам намерение да гледам цял ден как се опитваш да накараш Фарел да се гърчи! Свършвай по-бързо и да приключваме с това! Искам да се махам оттук!

— Какво те кара да си мислиш, че имаш право да ми нареждаш какво да правя, Уолкър? — Зачервен от гняв, Морган се извърна рязко към спътника си. Ръката му отпусна дулото на револвера към земята. — Аз съм шефът тук, забрави ли?

Уолкър обаче нямаше намерение да отстъпва. Не и този път. Гласът му се извиси разгорещено:

— Така е било досега, но вече ми писна от…

Двамата продължаваха да си разменят гневни реплики, но Рийд почти не ги слушаше. Погледът му се стрелна крадешком към пушката на седлото. Уолкър продължаваше да крещи, а останалите гледаха напрегнато Морган. Нямаше да има втори шанс.

С едно светкавично движение, Рийд се хвърли към седлото и сграбчи пушката в кобура. Ловък като хищник, Морган се обърна и вдигна револвера си точно в момента, в който Частити се втурна помежду им.

Отекнаха пронизителни изстрели!

Стройното тяло на Частити подскочи от оглушителния пукот.

Като насън, Рийд посегна да я улови.

Едва когато я притисна сигурно край себе си, вдигна поглед и невярващо изгледа мускулестото тяло на Морган, което се олюляваше и бавно се свличаше на земята.

Частити зарови лице в гърдите му, а сгърченото й от уплаха тяло се разтърси от ридания, докато Морган си поемаше последна, накъсана глътка въздух.

Рийд вдигна очи и видя слисаните погледи на мъжете от бандата. Изглеждаха толкова озадачени, колкото и той самият.

Рийд отстъпи предпазливо крачка назад и придърпа Частити след себе си, когато от храстите наблизо излезе непознат човек с димящ револвер в ръка. Той примижа срещу слънцето и видя още неколцина, които пристъпваха след него.

Индианци.

Непознатият приближи на няколко фута от Рийд. Беше едър мъж, облечен в еленови кожи, а тъмните му коси се спускаха свободно до раменете — отличителен белег на главатаря на племето. Дръзките му, зелени очи по безспорен начин доказваха смесеното му потекло. Очите му се приковаха в Частити в мига, в който зад гърба му се появи млада жена в традиционни индиански одежди и се запъти към Частити.

Частити трепна от вълнение, щом високата, стройна жена се изправи в целия си ръст пред нея. Този път обаче вълнението нямаше нищо общо с ужаса, който я разтърсваше преди минути. Съзнанието й бавно започна да се прояснява и кожата й настръхна от шеметно предчувствие.

Жената се приближи и един слънчев лъч попадна точно върху златния, сърцевиден медальон, който носеше на шията си.

Частити се вцепени. Сепна се, щом младата жена внезапно дръпна шапката си и разкри деликатните, почти ангелски черти на лицето си, и блестящата светла коса, която носеше на дълга плитка на гърба си.

От устните на Частити се изтръгна задавено ридание. Помнеше тази коса. Познаваше това лице.

Странно скована в този изпълнен с магия момент, Частити остана неподвижна, без да откъсва поглед от младото лице на жената насреща си, чието лице се сгърчи от вълнение, устните й се раздвижиха беззвучно, а накрая успя да пророни с дрезгав шепот:

— Частити… ти ли си това?

Най-после свободна да изрази радостта си, Частити посегна към нея с разтреперани ръце. Почувства познатата топлина на ръцете й, които я притискаха с цялата си отдавна сдържана обич. Годините на болезнена раздяла за миг бяха заличени от съзнанието на Частити, когато най-после намери сили да отвърне на прегръдката й с всичките си сили. Устните й шепнеха несвързани думи на обич и обещания.

Беше миг на чудо и тържество!

Когато най-после се отдръпна от сестра си, Частити обходи с поглед набразденото от сълзи лице на младата жена, надникна в ясните й светли очи, които толкова силно й напомняха за майка им, че сърцето и се преобърна. Видя лъчезарната й усмивка, която така приличаше на нейната, и в този миг разбра, че дългите години не са в състояние да заличат следите от кръвните връзки.

Със свито гърло, Частити се обърна към Рийд. Гласът й трепереше, но този път от щастие, когато се обърна към мъжа, когото обичаше: