Ханс Андерсен: Нощната шапка на стария ерген

В Копенхаген има една улица, наречена „Улица на малките къщи“.

Наистина преди много-много години тая улица беше почти цяла застроена с дървени бараки, прилични на ония, които и днес още се строят по време на панаирите. Вярно е, че тия къщи бяха малко по-големи от панаирните бараки и имаха прозорци, но в рамките на тия прозорци хората поставяха рогови пластинки или мехури, защото по онова време стъклата се смятаха още за голям разкош. Впрочем всичко туй е било много отдавна — толкова отдавна, че дори прадядото на прадядото, като разправя за ония времена, нарича ги „стари“. Това е било навярно преди няколко века.

Тогава почти цялата търговия на Копенхаген се намирала в ръцете на богатите бременски и любекски търговци. Те самите не идвали тук, а изпращали свои хора, които живеели на „Улицата на малките къщи“ и продавали бира и подправки за ястия. Тяхната бира била чудесна немска бира от най-различни видове: бременска, прюсингска, емска и дори брауншвайгска. Подправките също били различни: шафран, анасон, бахар и най-главното — пипер. Пиперът, тъй да се каже, бил главен предмет на търговията, затова наричали немските доставчици в Дания „пиперджии“ или „пиперни доставчици“. Когато отивали в Дания, те се задължавали да не се женят в чужбина и тъй като мнозина от тях прекарвали тук целия си живот, оставали стари ергени. И понеже били самотни, те сами се грижели за себе си, сами си вършели цялата къщна работа, гасили си огъня в огнището, разбира се, ако имало с какво да го запалят. Поради тия причини някои от тях с течение на времето се превръщали в стари чудаци със своеобразни мисли и навици. В тяхна памет и досега още в Дания наричат всеки по-престарял неженен мъж „пиперджия“. Всичко туй трябва да се знае, за да се разбере долуописаната история.

Над „пиперджиите“ или над старите ергени обичат да се присмиват. Казват, че всеки от тях си има нощна шапка. За тях дори са съчинили и песен, в която главната роля играе нощната шапка.

Да, хората се присмиват на старите ергени и на нощните им шапки, и то само защото не знаят тяхната история. Но дано никой никога не пожелае за себе си такава шапка. Защо?

Слушайте сега!

В старите времена по „Улицата на малките къщи“ нямаше плочник. На всяка крачка минувачът затъваше от една яма в друга като в разкопан път. Самата улица беше много тясна. Къщиците се притискаха тъй плътно и стояха тъй близко една срещу друга, че лятно време над улицата опъваха платно. Тогава човек можеше да усети както трябва, че тук се продава пипер, шафран и бахар.

Зад дългите маси стояха продавачите, но между тях рядко се виждаха млади хора. Повечето бяха вече възрастни ергени, облечени съвсем не тъй, както ние сме свикнали да си ги представяме, сиреч с перука или с нощна шапка на главата, в плюшени панталони, в куртка и в стегнат до самото гърло кафтан… Не, тъй са се обличали хората от времето на нашия прапрадядо, тъй са изписани те и по старинните портрети. Но продавачите на пипер нямаха толкова много пари, за да си поръчат портрет, макар че днес би било много интересно да видим портрета на такъв юнак, изправен зад тезгяха си или запътен в празник към черква. Те носеха широкопола и висока шапка, а който беше по-млад, забождаше понякога на шапката и перо. Вълнената риза се криеше под голяма обърната яка от платно. Тя стягаше плътно тялото чак до брадата, а отгоре свободно се развяваше широко наметало. Панталоните се спущаха до самите обуща с широки носове, защото продавачите не носеха чорапи. Из поясите им стърчаха нож и вилица, а освен туй и един по-голям нож за защита. В ония времена човек имаше често нужда от такива неща.

В такова облекло ходеше облечен в празнични дни и старият Антон, един от най-старите продавачи на пипер в „Улицата на малките къщи“. Само че вместо висока широкопола шапка той носеше винаги качулка, а отдолу плетена шапка — да, обикновена нощна шапка. Старият Антон беше свикнал с нея, тъй че тя стърчеше вечно на главата му.

Той дори имаше две такива шапки за смяна.

Старият Антон беше сух като пръчка, с безброй бръчки около устата и очите, с дълги костеливи пръсти и побелели гъсти вежди. Над лявото му око висеше цял кичур коса. Тая коса, разбира се, не го разхубавяваше, но по нея човек лесно можеше да го познае… За него се знаеше, че е от Бремен, но това не беше вярно — там живееше само неговият господар. Сам той беше родом от Тюрингия, от град Айзенах, разположен на юг от Вартбург. За своята родина старият Антон говореше малко, но мислеше много.