Ханс Андерсен - Нощната шапка на стария ерген

Особено му се харесваше едно място в песента:

Тия думи бяха често на устата му. Той пееше и си подсвиркваше песента в оная лунна нощ, когато пътуваше с кон през дълбокия проход на Ваймар, за да се види с Моли. Той искаше да пристигне неочаквано и наистина пристигна неочаквано.

Посрещнаха го много любезно, почерпиха го с вино. У Моли се беше събрало весело общество от знатни гости. И все пак Антон не намери това, което очакваше и за което мечтаеше. Той не разбираше себе си, не разбираше и другите, но за нас е ясно всичко. Човек може да живее в една къща, в едно семейство и все пак да бъде чужд на всички. Вие разговаряте помежду си, но тъй, както разговарят пътниците в пощенска кола. Запознавате се, както се запознават спътниците. Всъщност вие само се стеснявате един от друг и в дъното на душата си желаете да се отделачите по-скоро от своя съсед. Нещо подобно изпитваше и Антон.

— Аз съм честна девойка — каза му на другия ден Моли — и най-добре е да ти кажа открито всичко. От онова време, когато ние играехме като деца, се измениха много неща — и тия промени са не само външни, но и вътрешни. Навикът и волята не са властни над сърцето… Антоне, сега, когато скоро ще трябва да замина оттук, аз не бих искала да се разделим като неприятели. Повярвай ми, желая ти всичко най-хубаво, но аз не съм те обичала никога тъй, както сега обичам друг човек. Ти трябва да разбереш това. Прощавай, Антоне!

И Антон й каза също: „Прощавай!“ Той не пророни нито сълзица, но почувствува, че престана да бъде приятел на Моли. И нажеженото, и студеното като лед желязо парят с еднаква болка устните. Омразата може да бъде също тъй силна, както и обичта.

За по-малко от едно денонощие Антон беше вече в Айзенах, но конят му беше страшно изморен.

— Все ми е едно! — каза си той. — Сам аз съм унищожен и ще унищожа всичко, което може да ми спомня за нея. Аз ще съборя ябълковото дърво, ще го изскубна из корен — нека то никога вече не цъфти и не дава плодове!

Но ябълковото дърво остана цяло — скръбта пречупи само Антон. Лоша треска го повали на легло. Какво можеше да го излекува сега?…

Изведнъж се яви едно лекарство, най-горчивото, което може да съществува, но затова пък то разтърси силно слабото тяло и угнетената душа. Бащата на Антон не беше вече предишният богат търговец. Заредиха се тежки дни. Нещастието връхлетя богатия някога дом. Бащата стана бедняк. Грижите и неволите подкосиха силите му. Антон нямаше време да мисли сега за своята мъка и за омразата си към Моли. Той трябваше да замести баща си, да приведе всичко в ред, да спаси, каквото може, и след това да тръгне към далечните земи, за да се изкарва насъщния хляб.

Антон пристигна в Бремен. Но светът и хората съвсем не бяха такива, каквито той си ги представяше в детските години. Какво значеха сега за него песните на минезингерите? Празен звук — и нищо повече… Да, тъй си мислеше той често, но понякога тия песни прозвучаваха отново в душата му и сърцето му неволно омекваше.

— Всяко зло за добро! — говореше той тогава. — Сега аз трябва да се радвам, че Моли не ме обича. Какво щяхме да правим, когато щастието ни обърнеше гръб? Тя ме изостави още преди да знаеше или да можеше да предвиди нашето разорение. Разбира се, Моли не е виновна за нищо и аз напразно й се сърдя.

Годините минаваха. Бащата на Антон умря. В родителската къща сега живееха чужди хора. Но на Антон се случи още веднъж да види родната си земя. Богатият му господар го изпрати да пътува по търговия и така той попадна случайно в Айзенах. Старият замък Вартбург, както по-рано, стърчеше на скалата. „Калугерът и калугерката“, изваяни там, също стояха непокътнати. Голата „Планина на Венера“ се издигаше все тъй над долината, озарена от слабо сияние.

В тая минута в храстите запя птичка и в паметта на Антон неволно възкръсна старата песен на минезингера:

И старите спомени оживяха в душата му и той със сълзи на очи гледаше отново тоя град, гдето бе преминало детството му. Родителският дом си стоеше на старото място, само градината изглеждаше инак. През нея минаваше крайселският път. Ябълковото дърво, което Антон не бе успял да изкорени, беше също там, само че извън градината, от другата страна на пътя. Но слънцето го грееше, както по-рано, росата също го росеше, както по-рано. По дървото имаше толкова много плодове, че клоните му се огъваха чак до земята.