Ханс Андерсен - Свинарят

Имаше някога един беден княз. Неговото княжество беше малко, но не пък толкова малко, че той да не може да се ожени.

Разбира се, от негова страна беше твърде смело да заяви, че иска царската дъщеря. Но все пак князът направи това, защото славата му гърмеше надлъж и нашир и защото знаеше, че стотици царкини ще приемат с благодарност предложението му, ако той ги поиска. И тъй, какво му каза царската дъщеря?

Ей сега ще узнаем.

На гроба на покойния баща на княза растеше розов храст — един чудно хубав розов храст! Той цъфтеше веднъж на пет години, но и тогава на храста се разлистваше само една-едничка роза. Затова пък тоя цвят имаше такова ухание, че всеки, който го помиришеше, забравяше всичките си скърби и грижи.

Князът имаше и един славей, който пееше тъй хубаво, сякаш всички песни на света бяха събрани в неговото мъничко гърло. Ето тая роза и тоя славей князът реши да подари на царкинята. Той ги сложи в големи сребърни кутии и й ги изпрати.

Царят заповяда да внесат даровете в голямата зала, където царкинята играше „на гости“ със своите придворни дами. Като видя големите кутии, царкинята запляска радостно с ръце.

— Ах, тук сигурно има някое малко котенце! — каза тя. Но от кутията извадиха чудната роза.

— Ах, колко хубаво е направена! — извикаха всички придворни дами.

— Тя е нещо повече от хубава — рече царят. — Тя е прекрасна! Ала в тоя миг царкинята хвана розата и едва не заплака.

— Ух, татко! — каза тя. — Тая роза не е изкуствена, а естествена.

— Ух! — повториха всички дами. — Тя е естествена!

— Не бързайте да се сърдите! Нека видим по-напред какво има в другата кутия — рече царят и от кутията извадиха славея. И той запя тъй хубаво, че за него вече никой не можеше да каже нещо лошо.

— Чудесно! Очарователно! — извикаха придворните дами.

— Колко много ми напомня тая птичка за музичката на покойната царица! — рече един стар царедворец. — Да, същият глас, същите звуци!

— Да — каза царят и заплака като дете.

— Навярно тая птичка не е истинска! — извика царкинята.

— Истинска е! — отвърнаха пратениците, които бяха донесли подаръците.

— Да я пуснем тогава на свобода! — каза царкинята и така тя не позволи на княза да се яви при нея.

Но князът не беше човек, който се отчайва. Той намаза лицето си с черна и кафява боя, нахлупи на главата си един калпак и похлопа на царските врати.

— Добър ден, царю честити! — каза той. — Няма ли тук в двореца някоя работа за мен?

— Да знаеш само колко души питат като теб за работа! — рече царят. — Но чакай, аз наистина имам нужда от свинар. Ние имаме тук много свине.

И тъй, главиха княза за царски свинар. Дадоха му една малка стаичка до свинските кочини и той заживя в нея. Цял ден прекара в работа и привечер направи едно чудно гърненце. Това гърненце беше цяло обкичено със звънчета и когато в него варяха нещо, звънчетата пееха старата песничка:

Ала най-забавно от всичко беше това, че щом човек поставеше ръката си над парата на гърненцето, можеше да се познае кой каква гозба готви в града.

И ето, царкинята излезе на разходка със своите придворни дами и чу сладкия звън на звънчетата. Тя се спря и лицето й светна от радост: тя също умееше да свири на пианото „Ах, мой мили Августин“. Това беше едничката песен, която тя знаеше да свири, и то само с един пръст.

— И аз мога да свиря това! — извика тя. — Гледай ти какъв учен свинар имаме! Я слушайте, нека някоя от вас иде при него и го попита колко струва тоя инструмент!

И една от придворните дами трябваше да обуе дървени обувки и да отиде в задния двор.

— Колко искаш за гърненцето? — попита тя.

— Десет целувки от царкинята! — отвърна свинарят.

— Боже опази! — извика придворната дама.

— По-евтино не може! — рече свинарят.

— Е, какво каза той? — попита царкинята.

— Не мога да го кажа! — отвърна придворната дама. — То е ужасно!

— Тогава пришепни ми го на ухото.

И придворната дама прошепна на ухото на царкинята желанието на свинаря.

— Простак! — извика царкинята и си тръгна. Но едва направи няколко стъпки и звънчетата запяха нежно и мило:

— Слушай! — каза царкинята на придворната дама. — Иди и го попитай не желае ли десет целувки от моите придворни дами!

— Не, благодаря! — отвърна свинарят. — Или десет целувки от царкинята, или гърненцето ще си остане при мен.