Ханс Андерсен - Нощната шапка на стария ерген

Старите продавачи от тая улица рядко се събираха заедно. Всеки си седеше в дюкянчето, което се затваряше рано вечер и след това цялата къщица потъваше в мрак. Само през роговата пластинка на прозореца под самия покрив блещукаше слабо пламъче, а вътре старият продавач седеше на кревата си и четеше някоя книга. Понякога той шеташе до късна нощ из стаята и туряше всичко в ред. А тая работа не беше много приятна.

Често пъти, когато навън цареше черна нощ, когато плискаше дъжд или виеше снежна буря, обитателите на тия малки къщици се чувствуваха много угнетени. Тогава нямаше фенери наоколо освен едничкото малко фенерче, което висеше в края на улицата пред иконата на света Богородица, нарисувана на една стена. Другият край на улицата свършваше при дворцовите укрепления, дето се удряха шумно вълните. Такива вечери изглеждат безкрайно дълги, ако седиш без работа. А знае се, че не всеки ден се случва на човек да отваря и да подрежда стока, да прави книжни фунийки или да чисти чашките на везните. Затова той трябва да си намери някаква друга работа.

Такова друго занимание си бе намерил и старият Антон. Той сам си шиеше долните дрехи и си кърпеше обущата. Когато най-сетне легнеше в леглото, по навик не снемаше шапката си, а я нахлузваше още по-ниско на челото — разбира се, не задълго, защото след минута я дигаше пак нагоре, за да види съвсем ли е угаснала свещта. Той пипаше тая свещ, стискаше дори с пръсти фитила, после се мушваше отново в постелята, обръщаше се на другата страна и спускаше нощната шапка над очите си. Но тогава често му хрумваше мисълта: дали наистина са загаснали въглищата в малкия мангал, който се намираше долу? При тая мисъл той скачаше отново от леглото, слизаше долу по стълбичката и след като се увереше, че въглищата са отдавна изгаснали, връщаше се горе с облекчено сърце. Но ето че насред пътя го обхващаше ново съмнение: добре ли са залостени железните пръчки на вратата, спуснати ли са куките на прозоречните капаци? И той слизаше пак долу с мършавите си нозе, настръхнал от студ, и оглеждаше всичко. Когато най-сетне се завреше в леглото си, без да става повече, зъбите му затракваха силно, защото студът е особено остър в края на зимата. Тогава той издърпваше още по-нагоре одеялото над себе си, сваляше още по-ниско нощната си шапка и се мъчеше да пропъди от мислите си търговията и дневните грижи. И в такъв случай в мислите му нямаше нищо приятно, защото в паметта му възкръсваха тутакси старите спомени, които започваха да разгръщат пред него картините на миналото. А в тия картини често се крият карфици, които убождат до болка. „Ах!“ — извиква човек тогава. И ако карфицата се забие дълбоко и убоденото място започне да гори, ето, че в очите се показват и сълзи. Същото се случваше и със стария Антон. По лицето му се търкалят топли сълзи, които светеха като най-чисти брилянти. Те падаха на одеялото или на пода и звънтяха тъй тъжно, сякаш в сърцето на стареца се бе скъсала струна. Наистина те скоро се изпаряваха и изчезвайки, ронеха светли пламъчета и озаряваха картините, които никога не можеха да се заличат. Старият Антон триеше очите си с нощната шапка и картините се губеха заедно със сълзите, но изворът продължаваше да блика, защото се намираше в сърцето му. И картините не се явиха в същия ред, в който бяха наредени в действителния живот. Най-тъжните изпъкваха най-често от всички и ако между тях попаднеха радостни, тогава те хвърляха върху другите още по-силна сянка.

„Прекрасни са буковите гори в Дания!“ — говорят навсякъде, но още по-прекрасни изглеждаха във въображението на Антон буковите гори в околностите на Вартбург. По-могъщи и по-почтени му се струваха старите дъбове около гордия рицарски замък, по чиито камъни се виеха пълзящи растения. Още по-сладко, отколкото в Дания, ухаеха там цъфналите ябълки — той и сега още сякаш вдъхваше техния мирис… И в очите му блесна сълза. Тя се отрони долу, звънна и светна… И при тая светлина той видя съвсем ясно две играещи деца — момче и момиче. Момчето имаше румени бузи, светли къдрави коси и добри сини очи. То беше син на богат търговец — да, това беше малкият Антон — той самият. Момичето пък имаше черни коси и в тъмните му очи се четеше ум и смелост. То се казваше Моли и беше дъщеря на кмета. Децата си играеха с една ябълка. Те я разтърсваха и се вслушваха дали не дрънкат вътре семенцата. После я разрязаха през средата и всяко взе половина. Разделиха си дори и мъничките семенца и изядоха всичките с изключение на едно, което момичето поиска да посади в земята.