Пейо Яворов - В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)

Драгоданоглу. А че като обичаш така спокойствието, ела у мене: имам толкова излишни стаи. (Един служител му подава картата на Христофорова и прибира чашите от масата.) Какво е това?

Вестникарския сътрудник. Е, г-н Христофоров, ще обичате ли да ми отговорите на няколко въпроса? Нашия вестник иска да даде едно „последно ехо“ от допълнителните избори.

Христофоров през това време е нащрек. Драгоданоглу прочита картата му и след малко размисъл се обръща, поздравява и се понадига от мястото си с намерение да стане.

Христофоров (се изправя и посочва да тръгне нататък). Извинете, сега съм твърде занят. Ако можете по-после, наминете към мене.

Вестникарския сътрудник. Непременно, г-н Христофоров. Довиждане.

Драгоданоглу. Докторе, моля ти се, почакай ме при някоя маса, додето свърша с тогова.

Д-р Чипиловски се отстранява, вижда явил се продавач и си купува семки.

Вестникарския сътрудник (към събеседниците на Христофорова) . Гледайте противниците: вчера на нож, а днес… Омекнаха нашите нрави. (Влазя в казиното.)

Христофоров и Драгоданоглу след мигновение на обоюдно колебание си подават ръка и сядат.

Христофоров. Тук съм, г-н Драгоданоглу, за да изпълня един дълг… пред съвестта си — и към един много близък вам…

Драгоданоглу. Да? С удоволствие слушам. То се касае за сестра ми? (С усмех.) След като моя братовчед е бил вече дома…

Христофоров. Все едно. И без туй скоро може би щях да се явя при вас.

Драгоданоглу. Позволете, г-н Христофоров. Ще говоря без забикалки — и ще ме извините, надявам се, защото работата силно ме засяга.

Христофоров. Като брат.

Драгоданоглу. Именно. И още — защото аз ви въведох някога в къщата си и пр. Поменахте дълг. Ето на, какво да направя: аз тъй мисля — и ще ви кажа откровено…

Христофоров. Говорете без стеснение.

Драгоданоглу. Понеже поменахте дълг… Вие трябаше, бяхте длъжен да помислите за него, за дълга, още преди три години. Съобразете: един човек, как да кажа… ви въвежда в семейството си…

Христофоров. Кажете направо: аз не трябаше да злоупотребявам с доверието?

Драгоданоглу. Ако вие употребявате тия думи.

Христофоров. Аз мисля, че днес, в тоя момент, когато съм при вас с намеренията на честен човек, не бива да гледате така.

Драгоданоглу. Какво да направя, много обстоятелства не ми позволяват да се отнеса в случая другояче. Помните ли, едно време аз почти не се намесих в разпрата и ние си останахме познати. Тогава баща ми, който беше тук, ви изпрати заловените писма во Франция, да — или бе Швейцария? — и аз счетох историята приключена, като я отдадох на временно увлечение. И вчера, изведнаж, можете да си въобразите моето… моето удивление…

Христофоров. Но, нели ако историята е продължила въпреки вашето знание и дори желание… нели то значи, че нямаме работа с едно, както казахте, временно увлечение… а с едно дълбоко чувство, което, мисля, заслужава да бъде уважено.

Драгоданоглу. Хм, не искам да ви противореча. Но да бъде то, чувството ви, одобрено, на всеки случай — не. Защото-о…

Христофоров. Защото?

Драгоданоглу. Аз не виждам разума в тая работа, г-н Христофоров!

Христофоров. Наистина не ви разбирам.

Драгоданоглу. А че какво е вашето положение най-напред.

Христофоров. Моето положение… Аз тряба да мисля за него, при една тъй решителна стъпка.

Драгоданоглу. А пък аз тряба да мисля и за сестра си. И не е само това. Понеже говоря открито, вашето интимно минало…

Христофоров. В моето минало няма нищо, което не би могло да бъде известно на цял свят, и нищо, за което би трябало да се срамувам.

Драгоданоглу. Еднаж вие бяхте дори годеник!

Христофоров. Сгодиха ме хорските езици, за да обяснят горещината, с която бях подел толкова своеобразния процес на оная жена. Делото заслужаваше моята страст, показаха го принципиалните спорове, които поникнаха около него в нашия юридически печат… Но какво приказвам: никой по-добре от вас не знае безосновността на всички слухове по тоя повод.

Драгоданоглу. Кой знае! Тогава вие ми говорехте едно, а хората — друго.

Христофоров. Г-н Драгоданоглу, вие ме поставяте в смешното положение на обвиняем, който се оправдава. Аз ще свърша с две думи: вески от нас носи в душата си едно собствено предопределение по силата на своя характер, темперамент и тъй нататък по-едри или по-дребни неща. За миналото, за своето минало, аз нито се хваля, нито съжалявам: то е било такова, каквото само е могло да бъде, и нищо повече. Имайте го, ако щете, пред вид — забравете го, ако можете: то е ваша работа. Мене днес интересува само една дума, която — и да говорим, и да не говорим по-дълго — зная, че е готова отнапред. Кажете я.