Майлз Камерън - Червения рицар

— Имаш нещо да кажеш ли, млади Майкъл? — попита капитанът.

— Каква беше тази пръчка, господарю?

Майкъл не беше като останалите — потеклото му бе знатно. Беше по-скоро чирак, отколкото наемник и като оръженосец на капитана имаше специални привилегии — можеше да задава въпроси, а другите трябваше да стоят мирно и да изслушат отговора.

Червения рицар го изгледа за миг, като явно размишляваше. После повдигна рамене, което не беше лесно с доспехи.

— Вещича гибел — отвърна той. — Стрела от вещича гибел. Монахинята е имала сила. — Лицето му се изкриви. — Докато някой я е прострелял в гърба с вещича гибел.

— Монахиня? — учуди се Майкъл. — Която е имала сила? — Той замълча. — Кой я е прострелял? Боже мой, милорд, да не искате да кажете, че Дивото си има съюзници ?

— Нищо чудно, младежо. Нищо чудно.

Отлично тренираната му зрителна памет му позволи да разгледа предметите, сякаш бяха стаи в двореца в спомените му. Спуканата врата, безликият труп, ръката, стрелата от вещича гибел. Капитанът огледа пътеката, която водеше от вратата на градината до входа.

— Почакайте ме — каза той и обиколи двора с Грендъл, следвайки каменната стена чак до градината. Надигна се в стремената, за да надникне над нея — вратата на градината и пропуканата порта бяха на едно ниво. Капитанът няколко пъти надникна през рамо.

— Уил! — повика той своя стрелец.

— Сега пък какво? — измънка онзи и капитанът посочи към двете врати.

— От какво разстояние би могъл да простреляш човек, който стои на входната врата?

— Как, като стрелям през къщата ли? — попита Уил Главореза. Капитанът кимна, а той поклати глава. — Малко да се отклоня, стрелата ще се забие в касата. — Той зърна една въшка на яката си, хвана я и я смачка между пръстите си, а после срещна погледа на капитана. — Онзи трябва да е бил наблизо.

Капитанът кимна.

— Гелфред?

Ловецът клечеше до входната врата и размахваше пръчката си над голям отпечатък, който явно принадлежеше на влечуго.

— Милорд?

— Вземи Уил и виж дали няма да откриете някакви следи отзад. Той ще ти покаже къде може да е стоял стрелецът.

— Все аз! — измърмори Уил. — Тоя път накарайте Дългата лапа!

Благият поглед на началника му се спря за миг върху него и той трепна, а капитанът обърна коня си и въздъхна.

— Догонете ни веднага щом откриете следите — каза той и помаха на Йеханес. — Да вървим в крепостта и да се срещнем с игуменката.

После пришпори Грендъл, а жребецът изпръхтя и благоволи да тръгне напред в дъжда.

През останалата част от пътя край бреговете на Кохоктън не се случи нищо и накрая ротата спря до укрепения мост в сянката на хребета и манастира, който се издигаше на него, високо над главите им. По калната поляна като мръснобели цветя изникнаха ленени палатки, накрая опънаха и шатрите на маршалите и капралите. Стрелците се захванаха да копаят дупки за готвене и отходни ями, а слугите и множеството, което следваше ротата — занаятчии и търговци, избягали крепостни селяни, проститутки, прислужници и свободни мъже и жени, които отчаяно търсеха мястото си в света — събраха тежките дъски и табели, които служеха за временни стени и кули на лагера. Джелепите (неизменна част от всяка рота) изпълниха празнините с тежки фургони и издигнаха коневръзи, а на входа застанаха часовои.

Стражът на портите на игуменката категорично отказа да пусне наемниците. Те не очакваха друго и като обиграни професионалисти вече преценяваха височината на стените и шансовете си да успеят да се изкачат по тях. Двама стрелци-ветерани — Хубавеца, самораслият адвокат на ротата, и Аркадаша, който постоянно ядеше — застанаха до новоиздигнатата дървена порта на лагера и започнаха да се чудят дали ще ги огрее, ако влязат в общата спалня на монахините.

Докато му отдаваха чест, брътвежите им накараха капитана да се усмихне — той тъкмо повеждаше коня си по стръмния чакълест път към двора на крепостта. Зад него знаменосецът му, маршалите и шестима от най-добрите му рицари слязоха от конете, подчинявайки се на безмълвната му заповед и застанаха до тях. Оръженосецът му държеше високия балдахин, а пажът — меча му. Гледката беше впечатляваща и им правеше добра реклама, което беше добре дошло — всички врати и прозорци се отваряха и хората надничаха навън.

Една висока монахиня, облечена с каменносиви одежди — капитанът подтисна инстинктивния спомен за трупа на входа на чифлика — пое юздите на коня му, а друга го повика с ръка. Никоя от двете не продума. Той доволно погледна към Майкъл, който елегантно слезе въпреки дъжда и пое главата на Грендъл, без да избута монахинята. Капитанът им се усмихна и ги последва през двора към най-богато украсената порта — с железни панти, натежали от орнаменти и пищно резбовани дървени панели. На север, пред общата спалня, забеляза три ниски бараки, които сигурно служеха за работилници — ковачница, предачница и бояджийница за тъкани, поне така му подсказа обонянието. На юг се издигаше параклис, прекалено крехък и красив за тази военна обстановка, а до него, по ирония на съдбата — ниска дълга конюшня с покрив от каменни плочи.