Майлз Камерън - Червения рицар

Том пусна ханджията и отиде да я прегърне.

Капитанът не беше предполагал, че Том Лохлан е от хората, които обичат прегръдките. Мисълта леко го потресе.

— Хълминци — обади се сер Алкеос. — Много ги обичам.

— Все едно говорите за кучета — отбеляза Маг.

Алкеос изсумтя.

— Имате право, мадам, но с тях си приличаме повече, отколкото с вас албинците. Кръвта им кипи.

Ранълд слезе от коня и първо целуна Сара, а после прегърна ханджията. После извади от дисагите си тънък кожен пакет, голям колкото писмо и го метна на ханджията, който го погледна навъсено.

— Шестстотин сребърни леопарда — каза Ранълд. — С платежно нареждане от етруска банка. За тебе е. Ето още хиляда и двеста за Сара — рече той и подаде свитъка на момичето с крива усмивка. — Продадох стадото.

Тя плесна с ръце, а мъжете в двора се усмихнаха широко. Сред тях имаше към две дузини хълминци — местни скотовъдци, дребни земевладелци и други подобни и всеки от тях в миг осъзна, че парите му не са изгубени. Хората се смееха, прегръщаха се, тълпяха се около Ранълд, тупаха го по гърба и му стискаха ръката.

Червения рицар се засмя, доволен, че не е в центъра на вниманието. Ханджията обаче се откъсна от празненството, което се заформяше в двора му и излезе напред.

— Аз съм ханджията — представи се той. — Вие сигурно сте Червения рицар.

Капитанът кимна.

— Всички ми казват „капитане“ — рече той. — Е, поне приятелите ми.

Ханджията кимна.

— Да, Червения рицар е тежко прозвище, и още как. Слезте от конете и хората ми ще се погрижат за вас. Оставете грижите си на прага, влезте и си починете.

Наистина си починаха. Капитанът свали доспехите си и ги остави на купчина за Тоби, а после слезе по стълбите към общата стая, където брат му и сер Алкеос опитваха местното пиво. Маг също дойде и седна самичка, но капитанът реши, че това няма да го бъде, приближи се и ѝ подаде ръка.

— Мадам — покани той, — елате да седнете при нас.

— Маг шивачката да седи с трима рицари? — попита тя. Очите ѝ дяволито блестяха, но думите ѝ звучаха искрено.

— Играете ли пикет, мадам? — попита Гавин.

Маг сведе очи.

— Знам правилата — смутено отвърна тя.

— Ще играем с малки залози — рече сер Гавин.

— Не може ли без залози? — попита Маг.

Гавин я изгледа, озадачен.

— От месец не съм държал карти в ръцете си — каза той. — Една малка засилка няма да ми навреди.

Маг погледна надолу.

— Ако ме обере…

— Ще ви поръчам още дузина подшлемници — каза капитанът и се усмихна вътрешно.

„Колко сила има, магьоснико?“

„Трудно е да се каже, млади човече. Има талант, но не е обучена. Самоука е от самото начало.“

„А!“

„Възможно е обаче да е най-силна от всички ни. Обучението не ѝ е надянало вериги.“

Капитанът наблюдаваше как Гавин раздава картите. Нещо в хищното изражение на Маг я издаде.

„Репертоарът ѝ обаче е много скромен…“

В палата на капитана Хармодий презрително изсумтя.

„Пийни малко вино, че да усетя и аз вкуса му. Преди може да е разполагала с малко заклинания, но вече не е така, нали, млади човече? Сега знае и твоите фантазми, и моите, и на игуменката, и на Амичия.“

„Аз също ги знам. Както и…“

„Да.“

Маг подреди картите си. Едно момче донесе наръч дъбови дърва и накладе огън, а из стаята се разнесе уханието на печено агне.

Гавин се облегна назад.

— Капитане? Дайте ми малко пари на заем.

Червения рицар го погледна.

Маг се хилеше.

— Удвоявам залога — каза шивачката.

— Ако я карам така, никога няма да се оженя — рече Гавин.

— Да се ожениш ли? — попита капитанът.

Сер Алкеос се усмихна в чашата си.

— За лейди Мери, придворната дама на кралицата, ако не греша — каза любезно той.

Капитанът си я спомни, разсмя се и не можа да спре.

— Прекрасна дама — каза накрая той.

— Най-голямата дъщеря на лорд Бейн — отвърна Гавин и се загледа в далечината. — Тя ме обича — внезапно изрече той и се задави с думите си. — Аз… не съм достоен за чувствата ѝ.

Капитанът колебливо протегна ръка към брат си, но Гавин сякаш не забеляза.

„Младостта не е за младите.“

Алкеос гръмко се изсмя.

— Чуйте ме, месир. Познавам немалко рицари. На нито един не отстъпвате по достойнства.

Гавин не отвърна. Допи ябълковото бренди и вдигна чашата си към момчето, което им сервираше.

— Донеси ми вино, момче. Освен това, в интерес на истината — каза той, — трябва да се изпикая.

След като Гавин излезе, Алкеос прочисти гърлото си.