Пейо Яворов - Хайдушки копнения

— Ти, и там като си, пак ке останеш член на комитета; ке участвуваш в решенията.

— Именно това не искам.

— Не люти се, море…

И той цвъкна два пъти пред себе си.

Аз събрах хората от разбитата чета и обявих, че ще отиваме в овдовялата околия — през Неврокопско, отдето трябаше да взема два-трима професионални харамии. Всички селяни от оня край, моите четници се радваха като деца, че ще се намерят между близки и свои. Насядали около мене, те говореха:

— Ти не се грижи за нищо. Нам си остави и чантата, и пушката. Леко ке поминуваш…

Мили бедни хорица, те мислеха, че тъй са ме приласкали най-хубаво.

Аз се осветлих подробно върху положението в Драмско и се обърнах към Сандански:

— Яне, в разнебитената околия, дето отивам, има всичко петдесет кримки. Но туй не е беда, защото там ще се работи не с много хора и пушки, а главно с динамит по железницата. Напоследък тук, в Пирина, се складираха 800–1000 лири материали. Из пещерите Ще остане да гние толкова меланит, защото няма къде Да го употребиш. Дай ми една част…

— Не, не давам. Той ми треба, динамита. Разхвърли данък в околията си и прати хора в България да купят, каквото е нужно.

— Де туй време, нели след месец ще захващаме решителни действия! Материалите, които искам, купени с общоорганизационни пари. Не мисли, Македония е само Мелнишко.

— Не ми треба да знам, всеки себе си гледа. Кой достави на организацията четиринайсет хиляди и петстотин мис-стонки? От тях са купени тия материали. Те са мои…

И той цвъкна, разчесвайки с пръсти брадата си.

— Така ли? Добре!

Заделен с драмските четници, аз прекарах една безсънна нощ.

На другия ден Скрижевски, — който по-късно стана известен като разложки войвода, но тогава четник при Сандански — ми заяви, че би желал да дойде с мене в Драмско, отдето е родом. Бивши учител, той щеше да бъде единствения интелигентен човек в четата ми. Освен това, работил по-рано в родния си край, той познаваше и местата, и хората. Предложението ме възхити и аз се изстъпих пред Сандански:

— Яне, Скрижевски иска да дойде с мене. Ти разбираш, че той ще ми бъде дясна ръка. Пусни го.

Сандански се намръщи:

— Като иска, нека върви. Никой не може да го спре насила. Само нека остави пушката си, която принадлежи на моя район.

Но Скрижевски не искаше да се раздели от дотогавашното си винаги щастливо оръжие. Всеки, който е хайдутувал, познава тоя странен фетишизъм, примесен с много грубо суеверие.

— Яне, Скрижевски няма да дойде без пушката си. Тук, у тебе, има 4–5 манлихери, оставени от хора на разбитата драмска чета. Ще ти дам една от тях в замяна.

— Харно, ама твоите са дълги, пехотински, а пушката на Скрижевски е кавалерийска карабина.

— Наместо нея ще ти оставя лично моята. И тя е кавалерийска.

— Не може. Твоята е германска система, с открита цев, а другата — френска, покрита.

— Тогава да я разменим срещу две: ето моята и една дълга напанагон. Скрижевски ми е необходим.

— Рекох не може. Защо си приказваме!

И той сякаш подража някой щадраван зър-зър-вък-цвък-цвък…

Аз се оттеглих с пламнали очи и разкъсано сърце. Доисълта ми притъмня като нощта, която настъпваше. Прорязваха тъмнината в мене светкавиците на въпроси, които ме е страх да повторя.

Тая нощ аз щях да тръгвам вече за Драмско и до съмнало очаквах куриер от с. Пирин, за да ме изведе из планината. Но водача не дойде, както не бе донесен й чакания все оттам хляб за цялата гладна дружина. На другия ден научихме, че миналата вечер селото било заобиколено от войска и никой не посмял да се покаже навън. Сутринта Стефанов, Наумов и Радославов поискаха да изгладят „недоразуменията“ между Сандански и мене, но излезе противното. В края на разправата аз блъснах пушката си:

— Напущам окръга и тръгвам за България!… И доброволно заявих, че ще остана в Пирина още малко време, додето се намери някой благовиден предлог за връщането ми. Не исках да излазят наяве нашите караници, които биха подействували разврати-телно сред момчетата.

Н. Наумов и Д. Стефанов искаха да почнат издаването на един революционен лист като моя, издаван През зимата и пролетта. Сега имаше донесен от България отличен хектограф, за който почти завиждах, припомняйки си как мъчно бе приготвен моя от нечиста туткал и глицерин. Новите македонски вестникари тъкмяха да се отдалечат в една пещера, придружени от Петра Милев, четник на Сандански и по-късно неврокопски войвода, който падна в предвече-рието на младотурския преврат. Аз се присъединих към тях, да прекараме заедно моите последни пирински дни и да им бъда полезен с опитността си.