Пейо Яворов - Хайдушки копнения

И в надвечерието на сериозна работа, аз вървях с мрачно предчувствие за изпитанията, които ми предстояха. Подозрителен, какъвто съм, струваше ми се, че Сандански бе подозрял у мене една амбиция, която — как ли да се изразя? — не можеше да му бъде много приятна… Не е чудно да се лъжа, но ако съм прав — лъгал се е моя другар. У мене никога не е съществувало какво да е честолюбие по отношение македонското дело. Отначало ме увличаше само романтизма на работата, а по-късно — дълга на българин, който гледа обаче да помине с минимален ангажимент, смятайки, че други ще бъдат по-полезни, бидейки в състояние да се отдадат всецяло. И след убийството на Гарванова и Сарафова, когато приятели и другари от общия конгрес ми предлагаха най-настойчиво едно видно място в революционната организация, аз се уморих да отказвам, като приех само съвещателно представителство. Както и да е, неразположението на Сандански към мене беше очевидно. Ние прехвърлихме границата, прегазихме Разлога, избродихме половината Пирин — все заедно, но по организационни дела приказвахме твърде рядко. Макар всякога предупредителен, той ставаше от ден на ден по-предпазлив към мене, а пък аз — все по-нервозен и сърдит.

Дружината се люшна низ полуотснежените ребра на Демиркапия — едни скачайки като кози от камък на камък, други хлъзгайки се неудържимо по голите песъчливи подплеси.

— Мечка. Вдясно нагоре. Мечка с меченце! — развикаха се неколцина изведнъж.

Додето успеем да видим звяра, два-три изстрела бяха гръмнали вече. След няколко секунди стреляше цялата дружина и всички крещяха:

— Хей, хей, какво правите, луди ли сте! Ей го Лопово, има аскер, ще ни тури лютото! Престанете, хей!…

И никой не преставаше. А мечката се вътреше на едно място с мечето, което подскачаше около нея или се криеше под нозете й. Град от куршуми се сипеха върху уплашено ревналите животни, изложени върху един подплес зад дълбока пропаст, не по-далеч от двеста стъпки. Изхабиха се може би сто патрона — то бе врявата на цяло сражение — и нито един куршум не улучи. Когато стрелбата престана, престана да се върти и мечката, като протягаше шия удивено, прибрала мечето под себе си. А планината ехтеше от гърмежите, чути посредством ехото на мълвата чак в България. След няколко дни софийските вестници писаха, че сме имали един кръвопролитен бой с многоброен аскер, от който били паднали стотини убити и ранени, и от нас — разбира се, съвсем малко, или почти никой…

Ние пък се пилеехме през това време из дебри и усои, необезпокоявани от никого, макар че положението изобщо бе ужасно поради усилените претърсвания и арести. Особено тук, в Източна Македония, при това изхабено население, над всичко тегнеше черна безнадеждност. Близостта на България е била за тоя край во всяко отношение фатална. При каква-годе; опасност, отсамвардарския македонец е намирал удобно убежище в братската етрана, а понеже политическия натиск засяга винаги най-добрите — най-добрите са се изселвали и народа бе обезцветен. Същото обстоятелство, близостта на България, развращаваше и нелегалните работници, „професионалните революционери“. Те влазяха-излазяха, меняха околии и неосъществима ставаше планомерна работа. Западна Македония имаше друг образ, защото там хората отиваха в затвор, на заточение, из планините и най-накрая пак се връщаха дома ей. Същото бе и с нелегалните, които напущаха своите места само когато ги повалеше неприятелски куршум. Те опознаваха хората, усвояваха система в службата си и постигаха хубави резултати за делото. Тъй Битолско можи да направи едно истинско въстание, когато източните окръзи се оказаха некадърни даже за пародия…

В момента ние се движехме из мелнишката половина на Пирина и аз имах случай да наблюдавам околията на Сандански. Един изумителен факт: през това време се хванаха нишките на една шпионска организация. Тя имаше агенти в повечето села на околията и целта й бе — предаването на Сандански. В нея влазяха много членове на революционната организация, между които пръв бе касиера на околийския комитет, някой си Борис. След един месец се обявяваше общо въстание, а тук никой не смееше да покаже нос вън от планината! Въпреки всички жестокости, предателите никнеха, никнеха…

И ние меняхме бивака си всеки ден или нощ, от усоя в усоя, дето вести и разпореждания пристигаха и излизаха с нарочни куриери.

Измокрена и премръзнала, дружината се пробуждаше след бурна и дъждовита нощ — и всички бивахме на крак, щом утрото позлатеше върховете. Нетърпеливи да се сгреят и жадни за светлина, мнозина от нас се подемаха нагоре срещу слънцето — и после се връщаха стъпка по стъпка назад, водейки деня… И ние минувахме топлите и светли часове, разположени край някой тих или бурен поток, гладни и мрачни или сити и весели. Но обичах аз пиринските вечери, с тяхното бяло небе и ран-неравен здрач, когато поемахме някой безкраен рид, за да се прехвърлим в друга усоя. Реката бучеше дълбоко зад нас, сякаш някакво стенание надуваше земните гърди и като че ставаше видим плахия образ на тишината в тъмната гора. Сърцето биеше с тревожната сила на тая хайдушка природа и погледа се впиваше пронизително напред, дебнещ едно премеждие, една преграда или една жертва. А луната огряваше невидима и задгорието тънеше в кървав пламък. — След полунощ славея пилееше сребърната роса на своите трели — над нас, унесени в морен сън под вековни буки. И ето че се раздаваше призивното изсвирване на някой куриер и отзивно изтракване с камък или тояга върху приклада на пушка. Часовия бдеше…