Пейо Яворов - Хайдушки копнения

Но да приказваме за човеците. В Каракьой районните началници изложиха състоянието на околиите си. Навсякъде, както и в Разлога, едно и също, а най вече — липса на достатъчно оръжие. Яне Сандански упрекваше Гоце, че не е използувал всичкото си влияние за по-добри резултати в казаното отношение. Но какво можеше да се направи, когато софийските върховни комитети, един подир друг, бяха пръскали събираните за Македония средства в разни авантюри, без да помогнат колко-годе на населението? В особно заседание се говори върху антагонизма между интелигентни и неинтелегентни нелегални работници. Той се усилваше от ден на ден — лоши плодове бяха узрели и капнали. Гоце препоръчваше на „даскалите“ повече такт, а на „копаран-чаушите“ повече съзнание.

Но въпроса, който ни занимаваше най-много, бе солунското решение. То не се съобщи на всички и се обсъди в съвсем тесен кръг. Ще цитирам дневника си буквално, за да не примеся, макар несъзнателно, днешни възгледи към тогавашни: „29 януари сутринта. Събрание — Делчев, Сандански, Гущанов и аз. Окръжното на централния комитет. Сандански и Гущанов против терора и колебливи относително въстание. Делчев и аз против въстанието… Общо решение — да се противопоставим на централния комитет и да работим чрез систематически терор. Ще чакаме писмо от софийските другари, за да видим как са погледналите на солунското решение, и тогава ще се открием… Сандански недоволен от Гоце и други за недоставяне никакво оръжие вече цяла година…“ И пр. Разбира се, тия кратки бележки имат нужда от разяснение. „Терора“ бе един широк план за действие чрез динамит по градове, железници и другаде, винаги далеко от българското население, което инак би било изложено на турските жестокости. Аз съм говорил за това по-нашироко в Гоцевата биография. Покойния Гущанов и Сандански, двамата най-влиятелни хора в Серския кръг, след продължителен спор отстъпиха пред всестранната убедителност на Гоце, който се ангажира да предприеме една „примерна“ акция по възможност скоро. На всеки случай оставаше обстоятелствата да коригират поведението ни. Без да се открива същността на работата, пред районните началници се говореше в духа на горните решения. Все за същата цел — поне между другото — аз бях натоварен да почна издаването на един агитационен лист.

Преди да се пръснем, взривните вещества се разпределиха между четите, които трябаше да се запознаят и с употребението им. Затова всички се изтеглиха през една нощ към близката Алиботуш планина, из чиито пещери можеше да се гърми безопасно и до насита. Само аз и Кирилиев, който ми бе даден за помощник, останахме в Каракьой да чакаме хектографическите материали, за които бе писано по околните градове. После вече щяхме да се местим из окръжието, дето намерим повече удобство за работа. Но подир три дни Гоце ми писа да вървя и аз в планината, дето бяха получени важни писма.

Късно след полунощ подир дълго криволене из планинската пазва водача каза, че сме близо до „лагера“, и ние дадохме надлежния предупредителен сигнал за часовите. Вън светеше ослепително чиста луна и една широко отворена пещера се открояваше срещу нас като бездънна паст на някое гигантско чудовище. От онова, което виждах, невъзможно бе никакво разумно представление за вътрешността: тук и там, доле на земята или горе увиснали на свода, тлееха огнища или прорязваха тъмнината кървави езици пламък, или се виеха млечни струи дим.

— Къде е Делчев?

— Ето при средния огън — посочи последния часови, изправен пред самия вход; — направо, направо…

Там спяха десетина души, огърнати в кепетата си й прилепили гърбове един о друг. И ние, новодошлите, намерихме място между тях.

Сутринта, когато отворих очи, сняг ме покриваше. Времето се беше развалило и понеже това огнище към отворената страна на пещерата, снежния прах ни достигаше. Гоце се грееше на бухналите пламъци с лице потънало в пепел и очи заплакани от дим. Той ми подаде ръка с полушеговито огорчение:

— Нямаш късмет. Вчера тук беше пролет, а сега Погледни навън каква е виелица. Има ли по-голяма проза!…

Капе — така се нарича пещерата, дето бяхме. Двайсетина метра дълга, седем-осем широка и петнайсетина висока, тя има формата на грамадна кнфла изгърбена към югоизток, с изяден от времената входен край. На северозапад, ако си представявам местоположението вярно, стихиите са изтърбушилм корема й към покривната част почти изцяло надлъж. Отляво при входа се вижда малка дъсчена врата с иконата на Св. Богородица над нея. То е параклис „Св. Спас“; околното население сборува тук на Спасовден. Няколко стъпала, издълбани по каменния блок, достигат вратата на тая малка пещера в пещерата, триъгълно разширена от две крачки при входа до четири към дъното, на дължина около шест крачки и височина може би десет. Една каменна полица от единия до другия край на дъното, висока два и широка един метър, предста-вява олтар и престол. Външната надвходна Богородица е с гръцки надпис, който отбелязва и датата 1839 година. Вътрешните икони изглеждат да не са от по-нов произход, макар че надписа на Богородицата, зографисана над олтаря, е славянски. На дясната страна стоят Разпятието и Възнесението. Лявата стена е съвсем бяла, измазана с вар. Отляво на олтарната Богородица, над която има и двама евангелисти, е изписан отделно един ангел с клонче в ръка. Той може би иска да каже: „Мир вам, които сте успели да донесете главите си дотук; кърджалии, еничари или башибозуци не ще ви настигнат из тия планински лабиринти.“ Свети Спас загатва това чрез името си… Но сега той беше пълен с динамит и бомби — свети Спас!