Пейо Яворов - Хайдушки копнения

Разбудиха се големи съдействия, но изникнаха и неп-редвиждани противодействия. За тържество или катастрофа, българска Македония тръгна към бъдащето по нови пътища.

Обаче Гоце, чиито възгледи споделях и аз, искаше да осъществи по онова време други планове за действие, които биха имали, както предполагахме, всички плодове на едно въстание без големи рискове от народа. Солунското решение противоречеше на намеренията ни и естествено беше да пожелаем осуетяването му. Ние побързахме навътре към пункта, дето трябаше да срещнем всички нелегални ръководителни сили на окръга, за да си осигурим и тяхната поддръжка. Поради това из Неврокопско почти не ни оставаше време за 1 системна работа, както в Разлога. Само околийското управително тяло дойде при нас в едно село близо до г града; между неговите членове беше и Васил Пасков, когото поздравихме с „честито освобождение“ след дългогодишен затвор. В дневника ми няма никакви подробноети за тая среща. Неврокопчани пристигнаха в селото малко подир нас. Аз спях убит от умора и Гоце ме събуди, когато те бяха вече край огнището, за да заспя отново, както си стоя, едва разменил няколко думи с Паскова. Днес тряба да се извиня пред моя приятел — тогавашен гост — за тая голяма „неделикатност“! И понеже реших да бъда галантен, аз дължа от името на живи и умрели една благодарност на неврокопския Иларион. По това време дядо владика обикаляше епархията си — и не щеш ли, ние се озовахме в едно село, дето беше пристигнал и той. Случайното гръмване с пушка от наша страна направи божия старец да узнае съседството ни — за голям свой ужас. Отгоре на всичко един турски циганин също ни подушва и отива да съобщи в града. Но пре-дугаждайки виелица, разбира се, ние офейкахме рано-рано. Така изпреварихме обиска. Отпосле ни предаваха, че негово преосвещенство се завърнал в Неврокоп и дни наред разказвал преживените „страхотии“. В село той стоял пред иконата цяла нощ и молил господа-бога за благополучен изход. Може би той е поменал и нас в молитвите си. Ако не е било с проклятие — благодаря.

Така продължавахме навътре при по-големи или по-малки приключения.

Ние сме край самия Неврокоп, може би на двайсет минути разстояние. Сред гола равнина черна маса в лунния здрач той се вижда още по-близо. И фенерите мигат предупредително.

— Спрете! — предават изотзад по цялата редица.

Единия от конете липсал — цял-целеничек, натоварен с динамит и бомби… Това беше някакво чудо, защото всички коне вървяха навързани един за друг, водени от селяни и заобиколени от четници. Може би хората са спали вървешком, коня се е развързал случайно — и върви го търси! Конете се меняха на всеки преход. Липсалия заедно с другите беше от най-близкото село. Ами ако той — научен да ходи на пазар, — ако е вече сред града? Спуснаха се хора на всички страни и след половина час го доведоха. Настигнали го бяха упътен към селото си…

В село Баничани друга комедия. Организационния куриер Стоимен едва не омърси камата ми с невинна кръв. Идва човека запъхтян и съобщава, че селския пъдарин, един арнаутин, ни бил забелязал и вече отивал да ни предаде.

— Добре, вземи две-три момчета и върви да го стигнеш.

— Не. Искам сам!

Гледам го, цял Крали Марко, стига и на пет души.

— С какво ще работиш?

— По-харно да не пукаме… Ами немам такъво… — Той подмигна загледан в кръста ми и аз му подадох камата си.

Не минаха ни две минути, откакто Стоимен изхвръкна навън, ето че се втурна коджабашията:

— Молим ви, бракя, лошо ке е. Пратили сте Одимена да убие поляка. Проклета му вера, него кой гледа, ами селото. От нази ке го терат…

Юнака, след като излъга нас, отива да лъже и селяните, че сме го накарали да убие арнаутина — кой знае, може би току-тъй за кеф. Той поискал съдействието на коджабашията за излъгване бедния пъдарин, че добитъци са направили пакост вън от село, и та го заколи.

Разбира се, злодеянието биде предотвратено. Стоимен призна чистосърдечно:

— Много му е убава мартината. Оживела ми е на сърце. Па рекох да я зема…

А в село Ловча поради недоразбиране селяните бяха излезли да посрещат върховно-комитетския войвода Дончо Златков наместо нас. Читателя вече е помислил, че ние — взети за „върховисти“ — сме били обсипани с куршуми из засада… Напротив, срещата се отличаваше с много редовна сърдечност. Селяните се щуреха в тъмнината и търсеха:

— Дедо Дончо, къде си… Къде е дедо Дончо!

Това ни смути толкова повече, че Ловча беше отлично село и по отбор хора, и по въоръжение. Към лятото, когато властите бяха почнали систематични претърсвания, тия краища се оказаха твърде малодушни и организацията събираше раздаденото оръжие. Тогава ловчани бяха заявили на околийската чета: „Ние сме се клели да мрем с пушките си и нема да ги предадем, додето сме живи, нито на турци, нито вам. Ако настоявате, ще ги обърнем и срещу вас!“