Пейо Яворов - Хайдушки копнения

— Е както сакате. Ке кажем.

— Чакай, има още. Един тъй, други инак, па дявол знае кой говори истина!

Тук Стоянов ме погледна с крайчеца на окото си и след кратка пауза продължи:

— Ако има наблизо негде „вътрешна чета“ и ако тъкми да ни нападне — ти всичко знаеш, стар крът, но мълчиш! — ще ги предупредиш, че има в ръцете ми техен човек… По напред ще падне неговата глава, па тогава ще си премерим силите с тях…

— Нема, как да кажем — опита се да възрази коджабашията.

— Отивай сега върши, каквото ти казах. Не ще много думи…

И Стоянов седна на чувала, като отпусна глава на ръцете си. След една безсънна нощ, при слабата виделина в стаята, той изглеждаше съвсем изнурен и съкрушен. Моя противник не приличаше да е за работата, с която се беше нагърбил — работа груба и тежка, за която е нужно ако не един гранитен дух, поне едно безогледно увлечение. Но по всичко се виждаше, че у Стоянова нямаше нито едното, нито другото. Мъж високо благороден, но човек на афекта, по едно време той забрави, че пред него стои пленник, а не другар, и даде изход на онова, което беше накипяло в душата му:

— Фу, народ, и това било народ! Тръгнал си за него, да те лъже на всяка стъпка. Тръгнал си да се жертвуваш, за да те запрат в една кочина. В седем дни седемдесет и седем пъти се убедих, че петте стотин години робство не са му стигнали!

— Мисля — усмихнах се аз, — че петстотингодишното робство именно го е докарало на тоя хал, в който го виждаме. И величието на нашия подвиг като апостоли на свободата сред него ще бъде в това — да го издигнем до по-висока степен на съзнание. Тогава ще бъдем посрещани тъй, както заслужаваме…

— Социализъм е това, г-н Я. — възрази Стоянов с махване на ръка, — социализъм, на който мястото не е в Македония. Тук думата не е за туй-онуй, а за най-обикновена човещина. Нему, на тоя народ, пукнат мангър не струва нашия живот. Брат, не заслужава той жертвите ни, нека си го кажем. И ние сме се погнали като бесни, да се трепим!…

Понеже думата беше за „най-обикновената човещина“, мене ми се стори, че именно ние я нямаме към народа. Явят се „вътрешни“ и му разправят, че той тряба да пропуща в средата си „върховисти“, защото те са агенти на България. „А ние не искаме да заместим турския хомот за български!“ — така бях слушал да се обосновава македонската „автономия“ преди няколко дни от един другар, който говореше на македонски българи. — Явят се „външни“ и му разправят, че не тряба да слуша вече „централистите“, защото те само обират Македония. „А ние ще свършим работата, без да вземем от вас даже едно кокоше яйце“ — това искаше да каже Стоянов преди малко, когато поръчваше на коджабашията да приготви сметка за храната.

Наистина, всички алтруистически добродетели са пошла измислица, но ние, ако уважаваме себе си, би трябвало да бъдем поне малко добродетелни. Защото най-лекото обвинение, което ни се пада, е — че се явяваме сред масата на заблудители от съвсем долна проба. Още повече, когато истината може да се каже всекиму и да се разбере от всички — и то именно защото е истина. Или и ние сами не вярваме в правотата на онуй, за което сме тръгнали да излагаме главите си?

Макар не в същия ред, тия мисли изказах аз в отговор на събеседника си. Червените петна обаче, които избиха по лицето му, направиха да се разкая пред вид положението си. Но в това време се блъсна вратата и влезе коджабашията с грамадна тепсия попарник, сподирен от още един селянин, нарамил чувал хляб и бъкел вода. Те сложиха товара си сред стаята и отвлякоха вниманието на Стоянова.

— Хей, байо — викна някой от четата към коджабашията: — да не сте направили, както са ви учили!

— Как да сме направили?

— Да поръсите попарника с афионец или друга отровица.

Коджабашията се прекръсти, а Стоянов протегна ръце:

— Момчета, не яжте! — После той пови енергично глава и нареди с тон на променено настроение спроти мене: — г-н Я., селяни казват, че сте ги учили да ни упоят с афион, както бяха упоени вашите другари в Бигла, а за останалото вие сам сте щели да се разпоредите!…

— Да? — преглътнах слюнката си аз, слисан от ненадейността на клеветата. Подир това, без да мога да продумам, аз се примъкнах с пламнала глава до попарника и почнах да ям, като взимах отвред. Почти всеки залък се спираше на изсъхналото ми гърло — и безсилен да подигна големия бъкел, аз го навеждах настрани и полягах да пия вода.

— Разбойник, братоубиец, жив да го одерем, кожата му с плява да напълним — ръмжаха хората от четата, може би в очакване началнишка заповед да ме разкъсат на парчета.