Пейо Яворов - Хайдушки копнения

А зората се бе пукнала вече. В къщи спореха нависоко за мястото, дето трябва да преденува четата. Хазяина, селски коджабашия, говореше заплакано:

— Не може, бракя, така ви кажувам, не може тука. Аскер иде сваки ден и полякот сваки ден обикаля. Ке стане нещо, па ойдохте и вие — златни, ойдохме и ние — сиромаси…

— Е, хайде да видим къде може!

Стоянов и коджабашията — едър българин с безвъсо керемидено лице — излязоха на сайванта, сподирени от четници и селяни.

— Ей на̀, близо е, току да сегнеш, там ке стигнеш — посочи коджабашията една отделена от махлата запустяла къщица.

— Ех, народ, народ! — цедеше през зъби Стоянов, като се подигаше на пръсти и гледаше нататък. — Ще ви кажа вам едно „там ке стигнеш“, като подвикна на момчетата да турят ножовете на пушките…

Аз се бях изправил, също загледан към посочената къща, и без да ща, помогнах на селяните да прокарат своето. Къщата стоеше на самото шосе, изпънато между Царево село и Виница. Аз обърнах вниманието на Стоянова върху това обстоятелство, като му съобщих още, че ежедневно се движи войска по тоя път. Не би било чудно, ако на някой манафин се поиска да надзърне в предполаганото деновище.

— Ами какво да правя? — попита той. — Видите ги какво ми нареждат.

И аз го посъветвах да остане в махлата, без да обръща внимание на заплашванията, като освободи само къщата на коджабашията. В нея наистина не е благоразумно да се денува: кой отдето се отпъне — там влазя. И прибавих, че най-практичното е за една голяма чета като неговата, която се състоеше от двайсетмина, да се раздели на групи в две или три къщи. Защото тъй освен дето ще бъде по-удобно, но в случай на откриване неприятеля ще бъде твърде затруднен в обграждането. Ще ме колят ли, какво ще правят пленителите ми — не знам — мислех си аз, — но ако бъдат нападнати от турци, отивам за права бога с тях…

Види се, че бях достатъчно компрометиран в очите на цялата чета, щом една и съща мисъл почти едновременно мина през ума на неколцина души, които изръмжаха: — Ахъъ…

А един сух висок мъж, с черна опълченска брада, облечен в униформата на старши горски стражар и изпълняващ в четата подвойводска длъжност, ненадейно избухна:

— Виж ти, виж го ти! Да се разделим — значи не е лъжа… Ти, приятелю, пази ума си за вашите коцкари! Нека дойдат, ние ще ги чакаме…

— Нека дойдат! — промълви мрачно и Стоянов, като наведе глава.

Аз се слисах от тълкуването, което се даде на съвета ми, и огорчен — нито се опитах да възразя. Подир минута той заповяда:

— Хайде, излазяйте вън, ще вървим. Не пущайте селяните да се отдалечават, и те ще дойдат с нас.

Когато всички бяхме вече на двора, Стоянов се обърна натъртено към мене:

— En avant, s’il vous plaît!…

И подир няколко минути ние бяхме в запустялата къщица, която състоеше от един тесен пруст и една стая — широка, колкото да ни побере. Цял наръч сено, разпръснато по всички ъгли, един чувал, пълен со слама, и едно триножо столче край огнището, обърнато с краката нагоре, свидетелствуваха, че хората в тоя край въпреки чуждите приказки не са много лакоми към чуждото благо…

Както и да, щом влязохме, Стоянов зае войводското си положение. И сега той се показа особено любезен, като заповяда да турят в противоположния на вратата кът столчето и посочи, че там е моето място. Огнището беше дадено на селяните, които се свиха мълком в самото му дъно. В стените към изток и север се пробиха дупки, при които бяха оставени по двама наблюдатели. Също тъй при двете прозорчета, към запад и юг, увиснаха по двама часови. Но ето че някой се досети за онуй, което нивга не може да се забрави: храна за двайсет и няколко души. Стоянов я поиска от коджабашията, като му поръча да направи и сметка, за да му бъде заплатена.

— Ние от народни хора пари не сакаме, но наше добро сте кренали! — заяви последния.

— А ние от сиромаси хора като вас — отвърна Стоянов — без пари нищо не вземаме…

Това беше агитация против нас, „вътрешните“. И плодовете на тая агитация в Кочанско бяхме вкусили вече и ние, против които се правеше, и ония, които я правеха.

Коджабашията поиска да излезе, но войводата го спря:

— Почакай. И друго имам да ти кажа. На лоши хора правим добро. Вие сте лоши хора и в нищо не ви вярвам. Затуй ще задържа през целия ден и додето бъда в селото ви тия ваши селяни. Хубаво да помниш ти, кажи и на всички, които са видели, че сме тук: нападнат ли ни турци, ще знам, че сме издадени от вас. И в такъв случай ще изколим всички тия вашенци…