Уилям Шекспир: Том 2. Комедии

В световната литература този жанр е сравнително рядък. Дори бихме могли да кажем, че Шекспир е не само най-големият майстор на този вид, но и единствен негов по-последователен представител, макар че истинският му основател е Джон Лили. Но Лили е вече забравен от всички освен от специалистите, а Шекспировите комедии са все още така свежи и живи, както при самото им написване. И разликата не се състои само в това, че Шекспир е велик поет, а Лили — добър занаятчия, но и в цялото им отношение към любовта. За Лили тя е болест, треска, която помрачава ума и вкарва хората в беда; той с известна хладност и надменност отбелязва глупостите, които вършат улучените от Купидоновите стрели. За Шекспир любовта е опиянение, може би помрачаващо разума, но и носещо откровение, в което хората намират себе си; глупостите им той представя с нежна топлота и симпатия. Влюбеният е сроден и с поета, и с безумеца — се казва в „Сън в лятна нощ“, — и той като тях върши глупости. „Колко глупости си сторил по волята на своята любов?“ — пита влюбеният Силвий в „Както ви харесва“, за да се увери, че съсухреният старец Корин действително е изпитал това сладко опиянение и има право да се произнася по него; и получава отговор: „Тъй много, че дори не си ги спомням.“ Именно безбройните мили и прелестни глупости представляват същината на Шекспировите любовни комедии, тези тържествени песни на младата, чиста и искрена любов, озарена от красотата на поезията.

След „Сън в лятна нощ“ и „Веселите уиндзорки“, в които плановете така се преливат, че едва ли може изобщо да се говори за планове, „Много шум за нищо“, написана през 1598 година, представлява едно връщане към по-простата структура на народните „комедии“. Кавичките тук са нужни, защото това са комедии главно в средновековния смисъл на думата, т.е. само истории с щастлив изход, обикновено с доста фарсови епизоди и клоунски 2 2 Първоначалното значение на думата clown е „селяндур, тъпак“. сцени, които впрочем се срещат също и в трагедиите. В главната фабула на „Много шум за нищо“, както и при „Двамата веронци“, няма нищо комично. Това е един сантиментален романс, доста близък по същество до историята на „Отело“, но с щастлив изход; и приликата се засилва от това, че и тук Шекспир е лишил действията на клеветника от всякакъв по-основателен мотив. Дон Хуан е подбуден не от ревност към Херо, както при първоначалната форма на фабулата, а от една много по-обща злоба, от това, че „целият свят му е крив“. Като източник за пиесата е послужил един епизод от Ариостовата поема „Орландо фуриозо“, разработен и като отделна повест от италианеца Бандело. Но около тази сантиментална интрига Шекспир е разположил толкова много комични елементи, че пиесата става и за нас истинска комедия: и комичните влюбени — Беатриче и Бенедикт, вплетени в едно действие, тъй просто, че едва ли може да се нарече действие, са толкова по-жизнени и ярки от главните герои, че още през XVII век комедията е била много по-известна на публиката като „Беатриче и Бенедикт“, отколкото под истинския си наслов.

Между двете линии, толкова различни подух, съществува все пак една много тясна връзка, и то не само външна, създадена от родствените и приятелските отношения между героите им, но и по-дълбока, идейна. В главното действие влюбените са разделени от интригите и клюките на един злодей: Клавдио е заслепен от едно чуждо внушение, той не може да види истината. В съпътстващото действие пък, обратно, Беатриче и Бенедикт биват събрани от интригите и клюките на своите приятели; те също се водят от чужди внушения. През цялата комедия минава като обединяващ лайтмотив подслушването на чужди разговори и в неволния парадокс на Кучидрян: „Доказано е, че вие двамата сте първокласни мошеници и може би скоро ще бъдете и считани за такива!“ — се заключава голяма част от идейното съдържание на комедията. За повечето хора мислите са действително по-мощни от фактите. А при любовта хората са двойно по-слепи, така че те не познават дори и мислите си. Беатриче и Бенедикт въпреки враждата, която си демонстрират, са очевидно привлечени един от друг: те винаги се търсят, за да разменят остроумията си, необходими са един на друг. И може би тъкмо тази необходимост, която чувстват, ги дразни, защото някъде в душите си усещат, че да се отдадат на любовта, значи да се откажат от свободата си. И така първото влечение се превръща във враждебност и язвителност и е необходима една външна намеса, за да разберат двамата истинските си чувства. Сам Шекспир не ни подсказва пряко това тълкуване — той изобщо не е склонен да мотивира или обяснява противоречията у своите герои, а се задоволява само да ги отбелязва като нещо присъщо на човешката природа. Обаче явно е, че наследникът му като главен драматург на театър „Глобус“, Джон Флечър, е схванал боричкането между Беатриче и Бенедикт именно по този начин и че тези два образа са му послужили като изходна точка за неговите любовни комедии, в които влюбените са в постоянно състояние на война и защитават свободата си до последния момент, преди да превият врат под брачния ярем. Във всеки случай, както и да си обясняваме тази привидна враждебност, която тъй лесно се превръща в своята противоположност, едно е сигурно: че Беатриче и Бенедикт са бунтовници против любовта, като героите на Лили, но че бунтът им се изразява по друг начин — не в едно предварително и съзнателно отричане от любовта, а в една конкретна вражда у всекиго от двамата към другия, който застрашава емоционалното му спокойствие.