Уилям Шекспир: Том 2. Комедии

Разказът на Джовани Фиорентино вече ни представя контраста между два свята — на търговците от Венеция и на господарката от Белмонте, — но Шекспир разработва този контраст още по-силно. Белмонте у него — това е приказният свят, Атинският лес, Арденската гора, един свят на най-чистите идеи на хуманизма, на музиката, хармонията и любовта, където властва умната и прелестна Порция, ненапразно носеща името на Катоновата дъщеря. Във Венеция, обратно, цари духът на капитализма; в този свят на парите състояния се трупат за един ден и се губят също така лесно; и при безмилостната конкуренция, която си правят търговците, този, който потъне, потъва завинаги. Никой не се запитва какво става с него, загубите му могат да бъдат предмет за разговори на Риалтото, над съдбата му обаче никой не се замисля освен ако едно шумно съдебно дело възбуди общия интерес. Но и в този свят на парите Шекспир разкрива две противоположни начала. Той вижда, както изтъква Маркс, двояката роля на парите: като извор на блага, но и като нещо, което отравя човешките отношения. И макар и да критикува, както и повечето негови съвременници, предимно от позициите на Средновековието, критиката му е проницателна. Шейлок е за него нетолкова евреинът, а преди всичко лихварят, човекът, който по противоестествен начин кара мъртвото злато да ражда. (Такова е било становището на средновековната църква, а също така и на новите протестантски секти; едва през XVII в. се изработва постепенно гледището, че умерената лихва е все пак допустима — и благодарение на това религиозно становище лихварството и банковото дело изобщо са били открай време главно в ръцете на друговерците — евреи.) У Шейлок жаждата за пари е заглушила почти всички човешки чувства и малкото човещина, която му остава, е съсредоточена изключително върху дъщеря му. След като тя му изменя, у него остава само чудовището.

При последна сметка Антонио също заставя мъртвите пари да раждат, но неговата търговия, която докарва ценности от целия свят, се приема от Шекспир като благородна и благороден е нравът на Антонио и приятелите му, макар за нас да има нещо нечовечно в отношенията им към Шейлок. Но Шейлок се е изключил сам чрез своя начин на живот от обществото на благородните, които са напълно готови да приемат дъщеря му. И защитата му: „Та няма ли евреинът очи? Няма ли евреинът тяло, ръце, крака, сетива, чувства, страсти?“ — колкото да ни поразява и убеждава в момента, все пак минава край целта; защото той не е само евреин, а и лихвар, който сам няма ухо за чувствата на своите длъжници. Той като че ли сам усеща това и „веселата“ шега, която предлага на Антонио, е сякаш опит да докаже, че той — Шейлок — може да бъде не по-малко щедър от него; защото в момента той няма основание да се надява на друго освен на това, че ще си получи парите, и то без лихва. Само неочакваното стичане на обстоятелствата, възможността, която му се открива, да утоли своята омраза, и то в момент, когато тя е най-силна, го превръща в истински звяр. И може би тук образът на Марлоуовия Варава е повлиял върху Шекспир; защото Варава, представен отначало като търговец-княз от рода на Антонио, се превръща в чудовище едва след конфискуването на имота му от християните. Но Варава става гротескно, театрално чудовище, в което не можем да вярваме нито за момент, докато Шейлок остава докрай напълно убедителен. И все пак интересно е, че при неговия образ, както и при този на Ричард II, т.е. при първите два пълнокръвни портрета от разкошната галерия, с която Шекспир е обогатил световната литература, той много тясно се придържа към скиците, предложени му от Марлоу. Шейлоковият начин на говорене, библейските му цитати, притворството му са заимствани от Варава. Дори прочутото му „О, мойто чадо! Моите дукати!“ е повторение на възклицанието: „О, мома! О, злато!“ у Марлоу. Начинът, по който Шекспир превръща абстрактните, безлични думи на Варава в нещо конкретно и лично и придава на самия ритъм една пречупеност, която подсеща за хълцането на нещастника, може да ни покаже нагледно с колко „подражанието“ превъзхожда образеца и да ни припомни, че за изкуството не оригиналността, а умението му да убеждава е същественото.

В сравнение с Шейлок останалите образи от комедията бледнеят и не се нуждаят от особени тълкувания. Строго погледнато, логиката на събитията ни представя романтичния герой Басанио като малък мошеник, който иска да оправи опропастеното си състояние с богата зестра. Но голяма част от магията на Шекспир се състои в това, че от образите на неговите герои лъха една атмосфера, която е по-силна от впечатленията, породени от постъпките им; и ако изобщо решим да съдим този млад принц от приказките, най-лошото, което ще намерим в душата му, е известно младежко лекомислие. Думите му към Порция и поезията, в която са облечени, са пропити с едно стаено възхищение, едно скромно съзнание за нейното превъзходство и ние чувстваме, че у него любовта е напълно изтласкала всички мисли за зестрата й. Освен това приятелството му със сериозния Антонио ни служи като гаранция за качествата му. Самият Антонио — още преди Жак — е обхванат от модната меланхолия, без обаче да показва нещо от злъчността на младите сатирици. И всъщност тази меланхолия стои като загадка над цялата драма. Ние виждаме, че тя разрешава много от чисто драматургичните проблеми, които са стояли пред Шекспир. Може би не е толкова важно това, че чрез нея още при първото появяване на Антонио той се откроява от другите, които обикалят Басанио; или това, че тя косвено осветява и характера на самия Басанио. По-важното е, че тя служи да смекчи напрежението на голямата сцена в съда. Меланхоличният Антонио стои безучастен към своята съдба, примирен с нея, и по този начин тя се вижда и на нас по-малко страшна; така ние можем да съсредоточим вниманието си върху двубоя между Порция и Шейлок и да се отнесем към него малко повече като към интелектуална игра, И все пак не можем да прогоним подозрението, че няколко години по-късно Шекспир би съумял да вплете по-добре тази меланхолия във фабулата на драмата. Изказана е мисълта, че Антонио предчувства вече предстоящата раздяла със своя приятел и затова е тъжен, но Шекспир сам не прави никакъв намек, който би ни навел на такава мисъл. Той оставя меланхолията на Антонио да виси във въздуха като нещо без причина и без следствие.