Мишел Моран - Последната кралица на Индия

Тогава обаче нямах никаква представа за тези неща. Просто знаех, че ми харесва да гледам как Авани работи — как тъмната ѝ плитка се люшка насам-натам, докато пали лампите, и как кожата ѝ се сдобива с наситен кехлибарен блясък под светлината на пламъците. Тя беше женствена по начин, какъвто според мен аз никога нямаше да мога да бъда, и притежаваше знанията на по-възрастния човек, които тогава, когато бях дете, ми изглеждаха недостижими.

— Смяташ ли, че ще продължи още дълго? — попитах.

Тя свали надолу буркана със синапено олио, който носеше, замисли се и накрая отговори:

— Не знам. Никога не съм имала собствени деца.

Тогава възпитанието изискваше да кимна безмълвно и да си отида в стаята, обаче аз бях само на девет и често страдах от пълна липса на такт.

— И защо? Дади джи казва, че всяка жена иска деца! — извиках безсърдечно.

Авани отпусна тъжно лице и изрече:

— Защото съпругът ми имаше нещастието преди шест години да умре!

Знаех, че тя носи бялото сари на вдовица също като баба ми, но, честно казано, никога до този момент не ми беше хрумвало, че за да има деца, жената трябва да има и съпруг.

Авани очевидно долови смущението ми, защото прекоси коридора и хвана ръката ми.

— Не се тревожи! — рече успокоително. Под златистата светлина на лампите тя ми заприлича на Лакшми, богинята на богатството и красотата. — Скоро всичко ще свърши.

Ала виковете на майка ми продължиха цели два дена. Към втората нощ леля беше привикана обратно у дома от съпруга си — била стояла предостатъчно време с нас.

— Сита — каза ми тя на прага, преди да си тръгне. Гласът ѝ беше нисък, като дъждовните облаци, свесили се над нас. — Трябва да се грижиш много за майка си! Прави всичко, което ти казва акушерката! Без въпроси!

— Не можеш ли да останеш още една нощ, еша-маси? — проплаках.

— Съжалявам, Сита! — сведе глава тя с насълзени очи. Не искаше да си тръгва. — Ако мога, другата седмица пак ще дойда.

Татко тръгна до паланкина ѝ. Щеше да я изпроводи чак до другия край на Барва Сагар. Проследих ги с поглед как заминават, а когато се изгубиха от очите ми, усетих присъствието на баба ми зад гърба си така, както човек долавя присъствието на освирепяло животно. Тя ме сграбчи за рамото и изсъска:

— Веднага влизай в стаята на майка си и да не си излязла оттам, докато детето не се появи!

Ако ме беше накарала да направя нещо друго, каквото и да е, само не това, с радост щях да се подчиня. Но само от мисълта да вляза в онова тъмно задушно пространство се задъхах така, сякаш някой беше седнал върху гърдите ми.

— Но ако там стане нещо, дади джи? — извиках. — Ти няма ли да дойдеш?

Лицето на баба ми изглеждаше като издялано от тиково дърво. Веднъж споделих тази мисъл с баща ми, но вместо да ми се скара, той се разсмя. А после му казах, че лицето на мама ми прилича на кедър, защото дървесината на кедъра е по-мека и по-лесна за дялане. А него самия виждах като кипарис. При последното сравнение баща ми доста се озадачи, защото знаеше, че никога не съм виждала кипарис с очите си. Напомних му за „Укротяване на опърничавата“ на Шекспир и допълних:

— Там Кремио казва, че съхранява най-ценните си неща в ракли от кипарис. Е, за мен ти си най-ценното в живота ми!

Татко ме беше изгледал втрещено — сякаш казаното от мен беше особено оригинално.

В деня след този разговор намерих на леглото си книга. Сигурно беше струвала цяло състояние, защото върху корицата ѝ беше изрисувана Сарасвати, нашата богиня на изкуствата, и всяка страница си имаше красива рамка от цветя. Но освен това бяха празни.

— Разбира се, че ще са празни, Сита! — беше написал баща ми и край очите му се бяха появили бръчици от смях. — Защото са за теб!

Не разбирах.

— За да записваш мислите си, паунче! В Англия наричат това „дневник“ — изписа той по дланта ми. — А ти си много умно малко момиченце!

Надали щях да бъда толкова шокирана, ако ми беше довел слон и ми беше казал, че очаква от мен да го обуча.

— Може би никой друг освен децата ти няма да прочете написаното от теб — беше продължил татко, — но ти си истински калакаар , Сита!

На хинди това означава „човек на изкуството“. Това беше най-големият комплимент, който татко ми беше правил някога.

Именно за това си мислех, докато вървях към стаята на майка ми. Но каква полза имаше от това да си калакаар ? Та аз нямах никакви житейски умения от вида на тези на акушерката или дори на баща ми! Още докато чуках на вратата, вече усещах вонята на пот.