Мишел Моран: Последната кралица на Индия

Разбрах, че това трябва да е истина, защото когато акушерката пристигна, я чух да инструктира баба ми да стори всичко възможно в стаята, където е майка ми, да не влиза нито въздух, нито светлина. Представих си майка ми затворена като в капан и сълзите замъглиха погледа ми.

— Слушаш ли ме? — извиси глас баба ми.

— Да, дади джи. Ама водата…

Тя проследи погледа ми към ведрото на огъня и подвикна:

— Е, защо стоиш още тук? Хайде, носи го!

Вдигнах врящото ведро от огнището и тръгнах след баба ми по коридора. Нашите варосани стени и измазани с кирпич подове може и да не бяха особено красиви, обаче имахме повече от две стаи и винаги сме разполагали с достатъчно храна.

Баба ми почука силно по вратата. Когато акушерката се появи, аз успях да зърна зад нея майка ми — беше покрита с толкова много пот, че сякаш пороят отвън беше успял да пробие и да падне само върху тялото ѝ, оставяйки всичко наоколо напълно сухо.

— Водата! — отсече акушерката.

Подадох ѝ ведрото с надеждата, че тя ще съобщи нещо за състоянието на мама, но старицата само грабна горещата вода и тресна вратата под носа ми. Е, може и да не е много възпитано да я наричам старица, защото тя беше на същата възраст като баба ми. Но ако трябва да бъда честна, двете си приличаха толкова, колкото си приличат котката и лъвът. Лицето на акушерката беше кръгло и меко, с дълбоки бръчки около устните и очите. Лицето на баба ми беше опънато и с много ъгли. Леля ми веднъж отбеляза, че аз съм била наследила тези ъгли. А после беше добавила: „Това е комплимент, Сита! Не прави такива физиономии! Именно остротата на лицето на дади джи е онова, което я прави толкова красива, дори и на шейсет и три! А ти имаш същите зашеметяващи черти на лицето като нея!“.

Двете с баба ми останахме неподвижни пред вратата, заслушани във виковете от другата страна, а накрая дади джи рече:

— Върви и кажи на баща си да доведе леля ти!

Работилницата на татко беше най-любимата ми стая в нашата къща. Имаше си четири прозореца, обърнати към оживените улици, а таваните бяха високи почти колкото нашето фикусово дърво на двора. В мига, в който се приближих, чух гласа на редовния сабдживала от улицата, бутащ количката си въпреки дъжда и изреждащ на висок глас имената на зеленчуците, които продаваше — лук, домати, краставици, бамя. Ако майка ми беше добре, в този момент със сигурност щеше да се пазари с него, скрита зад решетката на прозореца, за да съблюдава своята пурда.

Но сега тук седеше само татко, с гръб към вратата. Подът около него беше покрит със стърготини, които ми напомняха на портокалови корички, и цялата работилница ухаеше на тиково дърво. Когато баща ми дялаше изображението на някой бог, въздухът се изпълваше с благоухания — той запалваше една пръчица с аромат на сандалово дърво пред олтара, а после застилаше пода с дълга рогозка от юта, която беше работното му място за такива случаи. Но в дните, когато изпълняваше някоя обикновена поръчка за оръжие, помещението миришеше само на дърво и пръст.

Приближих се към него бавно, тъй като татко не обичаше да го изненадват. Сигурно с всички, изгубили слуха си, е така.

— Пита джи — изрекох, когато застанах пред него.

Той плъзна поглед по лицето ми за някакви признаци за неприятности, а после раменете му се отпуснаха. Остави настрани лъка, който дялаше, и ми поднесе дланта си.

— Баба каза да доведеш еша-маси — изписах върху мазолите на ръката му.

— Сега ли?

Кимнах.

Той се изправи и дървените стърготини се разлетяха от неговото дхоти като малки кафяви пеперуди. Чувала съм англичаните да наричат нашите дхоти поли, килтове — и може би донякъде си приличат. Но за разлика от мъжката шотландска пола, която те наричат килт , нашето дхоти е бяло и се носи без риза. Татко излезе от работилницата си, за да се преоблече с панталони и дълга памучна риза, която ние наричаме курта . Когато се върна, аз все така продължавах да съзерцавам недовършения лък, който той правеше.

— Барта — изрече той с много висок глас, с което ме осведоми, че този лък е за нашия съсед Парта. Когато нещо го притесняваше и тревожеше, татко можеше да говори, но сега, когато беше изгубил способността си да чува, не правеше никаква разлика между буквите „п“ и „б“.

И въпреки това аз го разбрах. Погледнах към лъка — който татко би могъл да изработва и за мен, ако бях момче — и очите ми се напълниха със сълзи.

— Страхуваш ли се? — написа баща ми.