Мишел Моран: Последната кралица на Индия

В началото тя не била нищо повече от обикновена търговска компания, купуваща нашите прекрасни подправки и коприни, за да ги откара с кораби в Англия, където правела цяло състояние от продажбата им. Но с течение на времето преуспяла толкова много, че се наложило да започне да пази богатите си складове с въоръжена охрана. В началото охраната наброявала няколко стотици души. После тези няколко стотици охранители станали няколко хиляди въоръжени войници. И един ден владетелите на Индия се събудили, за да установят, че Британската източноиндийска компания има могъща армия. Компанията постъпила точно като прословутата камила, която обещала да пъхне само носа си, обаче после пъхнала и предните си крака, след това и гърба си, докато накрая станало така, че камилата заела цялата палатка, а господарят ѝ бил принуден да зъзне навън в студената нощ.

Не след дълго станало така, че когато някой от нашите господари имал нужда от военна помощ, той вече се обръщал не към друг свой събрат махараджа, а към Британската източноиндийска компания. И колкото повече услуги искали нашите махараджи, толкова по-могъща ставала Компанията. Накрая, през 1824 година група владетели от Северна Индия решили, че им е писнало. От доста време насам наблюдавали как бирманците превземат кралство след съседно кралство и осъзнали, че точно като онази подла камила бирманците няма да се спрат, докато не седнат и на техните тронове. Не мога да разбера само едно — защо същите тези махараджи не са успели да проумеят, че историята с камилата важи и за британците. Човек би си помислил, че най-безопасният им ход би бил да се обърнат за помощ един към друг. Ала нито един от тези могъщи мъже не желаел да бъде задължен на друг махараджа. Затова избрали да се чувстват задължени на външен фактор. Успели да убедят Британската източноиндийска компания да им помогне, която пък на драго сърце се съгласила да обяви война на Бирма по свои собствени, предимно икономически причини.

Та баща ми е участвал тъкмо в тази война. Поради кастовия му произход бил произведен в командир и Компанията му плащала по сто рупии на месец за офицерското му звание. Била съм само на няколко месеца, когато той заминал за Бирма, и по онова време съществували съвсем реални основания да се смята, че Нихал Бхосале го очаква бляскаво бъдеще. Изпращал на шестнайсетгодишната ми майка писма от фронта, в които ѝ разказвал, че макар британските обичаи да били доста трудни за разбиране, боят рамо до рамо с британците си имал и своите предимства. Започнал да научава английския език, а негов приятел офицер го запознал с творчеството на един брилянтен, ненадминат писател на име Уилям Шекспир.

„Според полковника, ако искам да разбера британците, първо трябва да се науча да разбирам този Шекспир“ — написал веднъж баща ми. И той приел присърце този съвет. Прочел всичко, написано от Шекспир — от „Отело“ до „Венецианският търговец“, а когато две години по-късно войната му отнела слуха, само Шекспир бил този, който му правел компания в болничното легло.

Много години по-късно аз попитах баща ми в коя от пиесите на Шекспир е намирал най-голяма утеха по времето, когато се е опитвал да се помири с живота в свят, в който никога няма да може да чуе гласа на своето дете или как съпругата му пее раги на повелителя Шива. По това време самата аз вече бях станала войник в Дурга дал на нашата рани — елитен женски отряд, състоящ се от най-доверените стражи на господарката. И към този момент аз също бях прочела всички произведения на Шекспир.

Татко се замисли за момент, а после ми каза онова, което вече подозирах. „Хенри V“. „Защото на света не съществува по-убедителен аргумент от тази пиеса за причините, поради които тръгваме на война.“

Но не войната беше главната ми грижа в онази вечер, в която татко ми обясняваше за пурдата. Тогава бях твърде малка, за да разбирам нещо от политика. Единственото, което знаех, бе, че не мога да играя навън като момчетата, които пиеха сок направо от мъхнати кокосови орехи и играеха на войници с отчупени пръчки от бамбук. Погледнах към татко, чиято плешива глава блестеше като полирана купа на слънцето, и написах:

— Винаги ли ще бъда в пурда, дори когато порасна?

— Да. Също като майка ти.

Ала ето че точно както враната строи гнездото си на дървото само за да види после как идва врабчето и го разбутва, така и животът, който баща ми беше планирал за мен, беше раздробен на парчета от една малка птичка.