Мишел Моран - Последната кралица на Индия

Една пуджа може да бъде продължителна и настойчива, но може да бъде също така кратка и простичка. През този следобед пуджата беше от дългите, а тъй като до края на молитвата на никого не беше разрешено да се храни, на мен ми се стори, че продължава цяла вечност. След като най-сетне млъкна, свещеникът се обърна към мен и ме попита:

— Виждала ли си тялото на майка си?

Поклатих глава.

— Детето трябва да види майка си, преди да отнесат тялото ѝ! — обяви тържествено той. — Кога е кремацията?

Тъй като татко не беше в състояние да отговори, вместо него заговори баба.

— Утре — рече. — Днес синът ми ще отиде, за да направи необходимите приготовления.

След това всички последвахме баба ми към свободната стая. Мама беше облечена в ново жълто сари, а носилката, върху която беше поставена, беше осветена от подредени в кръг маслени лампи. Жените от селото бяха разпръснали в краката ѝ невени, а когато свещеникът се приведе над нея, добави рози. След това намаза челото ѝ с крем от сандалово дърво и изпя още една мантра. Погледнах към баща ми, но очите му бяха фокусирани в някаква много далечна точка, като моряк, който от толкова дълго време е гледал само вода, че вече отдавна е изгубил надежда да зърне земя.

Свещеникът ми подаде оранжев карамфил. Беше мой ред да сложа цвете върху мама. Приближих се към носилката ѝ колкото ми беше възможно по-бавно. Тя изглеждаше студена и самотна. Преди, когато беше жива, много рядко я бях виждала да спи. Винаги беше в движение — дори краката ѝ да не се движеха, движеха се ръцете ѝ, както и, разбира се, устните, защото много обичаше да пее. Поставих цветето в ръцете ѝ, а после отстъпих и я зачаках да помръдне. Да, беше детинско от моя страна, но тогава вярвах, че ако се концентрирам достатъчно силно, Брахма ще се смили над мен и ще върне живота на мама. Ала нищо такова не се случи. И аз за пореден път се запитах с какво толкова бях разгневила боговете, че да ми отнемат мама.

Преместихме се в предната стая, за да ядем ориз и леща, а после свещеникът се зае с тълкуването на хороскопа на сестра ми, който се оказа благоприятен.

— Искам да знам още едно нещо — рече той тъкмо преди тръгване. На вратата бяхме само баба и аз. — Какво смята да прави синът ти с това момиче? — и сведе поглед към мен, а аз веднага извърнах очи, за да не ме помисли за безсрамна.

— Сега, когато станаха две, няма да имаме пари за зестра, ако това имате предвид — отговори баба ми.

— Тя вече е на осем, нали?

— На девет — поправи го баба ми.

— При това много красива. Но щом няма да имате пари за зестра…

— Ще я посветим на храма! — отсече баба ми. — Тя ще стане девадаси .

На времето нямах никаква представа какво точно е девадаси, освен че означава „слуга на бога“. И затова едва от днешна гледна точка съм в състояние да разбера ужаса, който тогава се изписа по лицето на свещеника, когато баба ми изрече това, тъй като девадаси не е много по-различно от проститутка. Много години по-късно попаднах на един английски превод на поема, написана през петнайсети век за девадасите, „тайните слугини на бога“:

Свещеникът се втренчи в баба ми и започна само да отваря и затваря уста, сякаш беше изгубил думите, които беше искал да каже. Накрая изрече тихо:

— Баща ѝ знае ли за това?

— Все още не. Но това е най-разумната крачка при наличието на две момичета, без нито един наследник.

И тогава свещеникът я изгледа по начин, който по-късно щеше да се превърне за мен в голяма утеха, когато бях в състояние да се върна мислено към тези събития и да ги видя доста по-ясно. Оказваше се, че аз не бях единствената, прозряла нечовешката жестокост на жената, която наричах своя баба.

По-късно същият следобед баща ми ме откри в градината, докато плетях диви цветя на венец така, както ме беше учила майка ми. Седна на тревата до мен и ме зачака да му поднеса ръката си, но аз нямах какво да му кажа. Накрая той сам я взе и написа върху дланта ми: