Мишел Моран - Последната кралица на Индия

— Аз те обичам, повярвай ми! — извиках и я притиснах до гърдите си колкото сили имах. Тя ухаеше на жасмин, точно като майка ми и изведнъж се изпълних с всепоглъщаща нужда да продължа да я прегръщам и да не я пускам. Но не след дълго с въздишка се откъснах от нея. Ако баба ми ни видеше, щеше да стане ужасно лошо. Защото Авани беше просто наша слугиня.

Тя изтри насъбралите се в очите ѝ сълзи с опакото на ръката си и прошепна:

— Сита, миличка, всеки ден се моля на Дурга ти никога да не разбереш какво е да преминеш от богатство към бедност! А за баба ти е било съкрушително, повярвай ми!

— Буда е бил хиндуистки принц — изтъкнах, но като че ли по-скоро напук. — Бил е кшатрия, също като нас, и е открил свободата, като е загърбил трона и богатството си и е приел да живее в бедност!

— Но това е негов личен избор, Сита! Освен това е бил мъж! Отлично знаеш, че мъжът може да променя живота си, колкото си иска! А жената може да променя само външността си!

С тези думи Авани се изправи и ми подаде едно бяло сари. Сега двете с нея щяхме да изглеждаме по един и същи начин. Само дето аз щях да нося бялото сари едва тринайсет дена след погребението на мама, а после пак щях да премина към цветните дрехи, а Авани до края на живота си щеше да бъде принудена да спазва забраната за носене на цветни неща.

Увих бялото сари около тялото си, а Авани го оправи така, че да пада на равномерни дипли чак до краката ми. Навън слънцето вече беше изгряло, а над оризищата крякаха ята птици. Беше непоносимо да осъзнаеш, че докато мама лежи на погребалното си ложе, животът все пак продължава. Това ме подсети за онази сцена от „Крал Лир“, в която кралят открива трупа на любимата си дъщеря. Пита боговете как е възможно конят, кучето, та даже презреният плъх да продължават да живеят, „а ти да лежиш бездиханна“. Песента на птиците отвън ми се струваше като предателство към паметта на майка ми. Не беше ли редно Господарят Брахма да ги накара да млъкнат от жалост?

Стоях до прозореца и съзерцавах оризищата пред мен. Свещеникът щеше да дойде не само за да състави хороскопа на сестра ми, но и за да благослови духа на майка ми, който вече се беше отправил към Сварга, където отиват душите преди следващото си прераждане. Опитах се да си я представя там, като дух, но тъй като тялото ѝ все още лежеше в съседната стая, не ми беше никак лесно.

Накрая се появи баба ми и поиска да знае защо Авани не ме е завела в нашата пуджа, където отправяхме ежедневните си молитви.

— Свещеникът вече пристигна! — изтъкна намусено.

— Сита не се чувства добре — поясни Авани.

— Никой от нас не се чувства добре! — отсече баба. — И ще станем още по-зле, ако това момиченце се окаже манглик !

Двете с Авани ахнахме едновременно.

Манглик е най-лошото, което може да бъде един човек. Ако свещеникът каже, че си манглик, значи си прокълнат! Последиците за хората с подобна присъда в хороскопа са много и разнообразни, а бракът става почти невъзможен. Повечето манглици обикновено се женят за други манглици, така че прокобите да могат взаимно да се унищожат.

Ала дори и баба ми не притежаваше властта да контролира звездите. Само свещеникът можеше да ги разчете.

Последвах я към нашата стая за пуджа, където свещеникът щеше да се помоли първо за напътствия от боговете, преди да се заеме с джанам кундли на сестра ми. Двете с Авани се настанихме една до друга на нови рогозки от юта. Сигурно татко ги беше купил сутринта. Тази мисъл ме накара да се огледам за него. Той седеше близо до свещеника пред нашия мандир — дървеният храм, в който бяха поставени дяланите от дърво изображения на нашите богове. Опитах се да привлека погледа му, но макар да гледаше към мен, той изобщо не ме виждаше. Беше някъде другаде. Свещеникът до него разговаряше с наскоро пристигналата у нас дойка относно сестра ми и за начина, по който се беше появила на този свят. В този момент аз за първи път имах възможността да огледам бебето както трябва. Сестра ми се оказа красиво бебе, приликата ѝ с майка ни се натрапваше от пръв поглед. Имаше същия малък нос, гъста черна коса и трапчинки на двете си бузи. Дойката я беше увила в голямо жълто платно. Усетих в гърдите си невероятна тежест — щеше ми се мама да е тази, която държи бебето.

— Красива е, нали? — обади се до мен Авани. — Има цвета на кожата на баба ти, но очите ѝ са по-тъмни.

— Мисля, че прилича на мама! — отсякох предизвикателно аз.

Свещеникът зае мястото си в центъра на стаята и ние зачакахме в мълчание, докато той подготвяше пуджата. Пуджа означава молитва — като онези, които се казват и в църквите. За изпълнение на нашата церемония човек се нуждае от тамян, цветя, чисто масло и кръгла купа за стъкване на малък огън. Ако човек държи да бъде изчерпателен, би могъл да добави изрисувани маслени лампи и големи пиринчени звънци. С изключение на присъствието на свещеника и на огъня, тази пуджа за предстоящия хороскоп на сестра ми не се различаваше почти по нищо от онова, което семейството ни правеше всяка сутрин, когато, след задължителната баня, ние влизахме в молитвената ни стая, за да застанем пред изображенията на боговете закрилници на дома ни. С течение на годините научих, че католиците и хиндуистите имат доста подобни ритуали — католиците палят свещички пред статуите на своите светци и повтарят една мантра, която те наричат „Аве Мария“, а хиндуистите палят ароматна пръчица и повтарят мантрите си към боговете.