Шъруд Андерсън - Братя

В мъглата крехкото тяло на стареца заприлича на малко чепато дърво. После се превърна в силует, висящ във въздуха. То се люлееше напред-назад като увиснало на бесилка тяло. Лицето му ме умоляваше да повярвам на разказа, който устните се опитваха да разкажат. Всичко, което знаех за отношенията между мъже и жени, се обърка в главата ми. Настана бъркотия. Там на пътя душата на мъжа, който бе убил жена си, влезе в тялото на дребния старец. Душата се опитваше да ми разкаже историята, която никога не можеше да бъде разказана в съдебната зала на града в присъствието на съдиите. Цялата история за човешката самота, за опита да се достигне недостижимата красота се мъчеше да излезе от устните на мънкащия старец, полудял от самотата, застанал в мъгливото утро до селския път с малко кученце в прегръдките си.

Ръцете на стареца така силно стискаха кучето, че то заскимтя от болка. Тръпка затресе тялото на стареца, сякаш душата му се опитваше да се изскубне от него и да отлети далеч зад мъглата, през полето долу в града при певеца, при политика, при милионера, при убиеца, при неговите братя, братовчеди и сестри долу в града. Желанието на стареца беше страхотно силно и от състрадание моето тяло започна също да трепери.

Ръцете на стареца здраво стискаха малкото кученце и то заскимтя от болка. Пристъпих напред и разтворих ръцете му, кученцето падна на земята и продължи да скимти. Сигурно беше наранено. Може би ребрата му бяха счупени. Старецът загледа лежащото в краката му куче, тъй както работникът от велосипедната фабрика вероятно беше гледал тялото на мъртвата си жена във входа на къщата. „Ние сме братя — отново каза той. — Носим различни имена, но сме братя. Разбираш ли? Баща ни замина по море.“

Седя в къщата си извън града. Вали. Изведнъж хълмовете изчезват пред очите ми и аз виждам равното поле и града отвъд него. Преди час старецът от къщата в гората мина оттук и малкото кученце не беше с него. Може би, докато говорехме в мъглата, той беше изстискал живота от своя придружител. Може би кучето също като жената на работника е вече мъртво. Листата на дърветата покрай моя прозорец падат като дъжд — жълтите, червените и златистите листа падат тежко право надолу. Дъждът грубо ги брули. Отнет им е последният златист полет из небето. През октомври листата трябва да се носят, подети от вихрушката, над полетата. Те трябва да си отиват, танцувайки.

© Шъруд Андерсън

© 1984 Ани Друмева, превод от английски

Sherwood Anderson

Brothers,

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

Шъруд Андерсън. Незапалените лампи

Американска, първо издание

ДИ „Народна култура“, София, 1984

Редактор: Владимир Трендафилов

Художник: Стефан Десподов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15691]

Последна редакция: 2010-04-02 11:00:00