Ъруин Шоу - Париж, Париж

Докато профучава по Моста на Александър III, шофьорът се оплаква от вечните врагове на таксиметровите шофьори по целия свят — полицията.

Тук полицията изглежда е предложила таксиметровите шофьори да се подлагат на преглед всеки пет години, за да се опредили дали са годни да продължат да упражняват професията си. „За мен това не е нищо — казва той. — Аз съм млад. На 50 години съм. Ами колегите ми на по 80, които са започнали да карат двуколки преди 60 години и не могат да правят нищо друго? На тях не са им останали нито черни дробове, нито очи, нито бъбреци. Как ще изкарат тоя преглед? Това е нечовешко.“

Не ти остава нищо друго освен да се съгласиш и да се молиш безмълвно 80-годишните ветерани таксиметърджии, които все още се трудят в занаята си, да предпочитат квартали, които рядко посещаваш.

В музея категорично отказваш да направиш пълна обиколка, защото след нея излизаш зашеметен, капнал от ходене и завеян някъде из плячкосаните векове. Отправяш се чинно към „Мона Лиза“ — момичето ти иска да я види, — но си виждал толкова много репродукции и си чел толкова много за картината, че усмивката зад стъклото, преградено с малко кадифено въженце, ти изглежда като слабо, неясно сияние, едва проникващо иззад мъглата от асоциации.

Оставяш големите картини за някой друг път, защото те превъзхождат Франция, надминават Париж и заставаш пред огромните платна на Дьолакроа, изобразяващи битки, отекващи все още в гласовете на всички френски генерали, които продължават и днес да произнасят думите „Слава!“ и „Атака!“ Гледаш ярките цветни униформи, красивите кълбета дим, конете, вдигнали се на задни крака и чистата нереална смърт и съжаляваш за изчезването на меча и коня от бойните полета, за откриването на камуфлажните костюми в сиво и каки и за вездесъщото присъствие на фотографи в нашите войни.

Излизаш от Лувъра, минаваш покрай Жана д’Арк — златна на позлатения си кон — и влизаш в най-любимия си музей в целия свят — музея „Жю де Пом“, където са събрани великите импресионисти и където, дори и в най-мрачния и дъждовен следобед сякаш слънчева светлина струи от стените. Тук Сезан, Реноар, Моне, Мане, Дега и Писаро съобщават на всеослушание, че въздухът е прекрасен за дишане, че жените са красиви, че храната е вкусна, че виното е великолепно за пиене и че светът, независимо дали си на парижка улица, или в градина на Шату, или в някое село на Юга, е място, в което си струва да се живее. В тази малка, чиста сграда, през чиито прозорци долита рева на уличното движение и шума на оживения площад „Конкорд“, намираш една здрава и вкусна поправка на нашето време и един мощен антидот на самоубийството.

Много от картините са истински шедьоври, но има две, пред които би могъл да стоиш цял живот. Едната е огромната, палава „Dejeuner sur l’Herbe“ на Мане, със спокойните, брадати господа, удобно разположили се под дърветата на пикник и високото, великолепно, голо момиче, което те гледа смело от платното в стряскащ контраст с напълно облечените си приятели джентълмени. Момичето сякаш казва: „Виждате ли нещо нередно? Аз не виждам.“ И над всичко това витае една леко подигравателна атмосфера на задоволство, здраве и разгулна невинност, която кара всичките пикници през живота ти да изглеждат отчайващо непълни.

Другата картина е на Дега и на нея има просто две жени, които гладят.

И двете са млади, с чорлави коси и здрави, пълни ръце. Едната от тях се протяга и прозява, но и двете са осветени от някаква странна розово-златна късноследобедна светлина и от всичко извира такава радостна прослава на домашното, свещено, чувствено ежедневие, че когато излезеш отново на улицата, хората от втората половина на двайсети век, които гъмжат наоколо, ти изглеждат непростимо вяли и сиви.

Спираш се на ъгъла, поглеждаш към църквата на Мадлен и се поздравяваш, че си в град, където има копие на Партенона, заобиколено от сергии за цветя и кулинарни магазинчета. Отправяш се към „Хедиард“

— най-известното от тях, което не е мърдало от мястото си от 1851-а и от което се разнасят пикантни аромати и си поръчваш кошница мандарини и килограм сладки картофи, които са рядкост в Париж, и едно авокадо, което едва ли ще видиш по пазарите, и буркан черен английски мармалад, и малък, сух салам с подправки, и един огромен буркан сладки, задушени къпини, и малко мариновани коренчета джинджифил.

Тръгваш по улица „Фобур-Сен-Онор“, което е доста опасно място, ако си с младо момиче във всички дни, освен неделя, когато магазините са затворени, защото тук се намират едни от най-скъпите витрини в света.