Ъруин Шоу - Богат, беден

Вече почти всички зрители се възмущаваха. Разпоредителят се пресегна и сграбчи Том за пуловера. Усетил силната ръка, Том разбра, че човекът не се шегува. Изправи се и каза:

— Хайде, Клод. Добре, господине — обърна се той към разпоредителя. — Не искаме заради нас да става скандал. Просто ни върнете парите и ще си излезем.

— Само това няма да стане — каза разпоредителят.

Том пак седна.

— Аз си знам правата — каза той. И след това извика много високо, така че гласът му прокънтя из целия салон и заглуши стрелбата от екрана: — Хайде, удари ме, звяр такъв.

Разпоредителят въздъхна.

— Добре, добре — каза той, — Ще ви дам парите. Само изчезвайте оттук.

Момчетата се изправиха. Том се усмихна на войника.

— Предупредих те — каза той. — Ще те чакам отвън.

— Върви при майка ти да ти смени пелените — каза войникът и се отпусна тежко на мястото си.

Във фоайето разпоредителят даде и на двамата по тридесет и пет цента от собствения си джоб и ги накара да се подпишат на една разписка, за да я представи на собственика. Том написа името на учителя си по алгебра, а Клод — на директора на банката, с която беше свързан баща му.

— И втори път да не съм ви видял да идвате тук — каза разпоредителят.

— Това е обществено място — отговори Клод. — Опитайте се само да не ни пуснете, и ще си имате работа с баща ми.

— Кой е баща ти? — попита разтревожен разпоредителят.

— Ще научите, като му дойде времето — отвърна Клод заплашително.

Момчетата излязоха спокойно от фоайето. На улицата се потупаха едно друго по гърба и прихнаха в смях. Беше рано и филмът щеше да продължи още половин час, затова влязоха в закусвалнята на отсрещния тротоар и с парите на разпоредителя си поръчаха по парче пай и чаша кафе. Радиото зад бара беше включено и коментаторът говореше за възможността немското върховно командуване да прехвърли войската в Баварските Алпи като последен опит за съпротива. Том слушаше и кривеше в гримаса кръглото си лице с детински черти. Войната го отегчаваше. Впрочем не самата война, а лицемерните приказки за саможертва, идеали и за „нашите храбри момчета“, от които направо му се повръщаше. С тоя номер нямаше да го хванат да се запише в армията.

— Хей, госпожице — извика той на келнерката, която лакираше ноктите си зад бара, — не може ли да чуем малко музика? — В къщи се беше наслушал на патриотизъм от сестра си и от брат си.

— Не се ли интересувате кой ще победи във войната, момчета? — попита безразлично келнерката.

— Ние сме негодни за военна служба — отвърна Том. — Имаме рядко заболяване на очите.

— О, да, рядкото ми заболяване на очите — каза Клод, докато пиеше кафето си. И двамата отново избухнаха в смях.

Те вече стояха пред входа на „Казино“, когато вратите на киното се отвориха и публиката започна да излиза. Том беше дал на Клод да му държи ръчния часовник, за да не го счупи. Чакаше съвършено спокойно с отпуснати ръце, съзнателно се контролираше и се надяваше, че войникът не си е тръгнал преди края на филма. Клод крачеше нервно, лицето му беше побледняло и потно от възбуда.

— Сигурен ли си? — не спираше да пита той. — Напълно ли си сигурен? Страшно едър е този мръсник. Искам да си сигурен.

— Не се тревожи за мен — отговори Том. — Дръж само тълпата настрани, за да имам място да се движа. Да не може веднага да се вкопчи в мен. — Присви очи и добави: — Идва.

Войникът и момичето излязоха на тротоара. Той изглеждаше около двадесет и две-три годишен. Беше малко пълен, с едро, намръщено лице. Куртката му се издуваше от преждевременно пуснатото „шкембе“, но въпреки това изглеждаше як. По ръкавите му нямаше никакви нашивки, нито отличия. Държеше покровителствено момичето под ръка и му проправяше път през тълпата.

— Жаден съм — каза той, — Да идем да пийнем по някоя и друга бира.

Том се приближи към него и му препречи пътя.

— Ти пак ли си тук? — попита войникът раздразнено.

Той се спря за секунда и после отново тръгна, отмествайки Том с гърди.

— Я не се блъскай, — каза Том и сграбчи войника за ръкава. — Никъде няма да ходиш.

Войникът спря изненадан. Той изгледа Том, който беше поне с осем сантиметра по-нисък от него, рус и с ангелски вид, със стар син пуловер и гуменки.

— Ама ти наистина си много наперен за ръста си — каза войникът. — А сега се махай от пътя ми — и отстрани Том с лакът.

— Кой си ти, че ще блъскаш така бе, Сидни? — каза Том и удари силно войника в гърдите с длан.

Около тях взеха да се събират любопитни хора. Лицето на войника почервеня от гняв.