Ъруин Шоу - Богат, беден

— Никой не може да ме обвини, че не се грижа. — В гласа му се усещаше леко раздразнение.

— Руди, заключи всички бутилки с алкохол, които се намират в къщата — каза Гретхен.

— Успокой се — отговори Рудолф. — Тук не е Холивуд.

Долу телефонът иззвъня и след малко Джийн извика:

— Гретхен, Били те търси. Слез.

— Моля те, послушай ме — каза Гретхен.

— Иди да говориш със сина си — отвърна хладно Рудолф.

Гласът на Били звучеше много мъжествено по телефона.

— Здравей, мамо. Страшно хубаво е, че дойде. — Откакто Евънс се появи на сцената, той започна да й казва „мамо“. Преди това тя беше „мамче“. Гретхен си мислеше, че е смешно такова голямо момче да й казва „мамче“, но сега й се прииска много да чуе старото обръщение. — Ужасно съжалявам — продължи Били. — Ще ме извиниш ли пред Руди? Той ме покани на обяд, но тук има бейзболен мач от един часа и аз давам началния удар, така че ще трябва да отложа посещението си за друг път.

— Добре — отговори Гретхен. — Ще те извиня. А кога ще те видя?

— Ами трудно ми е да кажа. — Били беше искрено смутен. — След мача ще се събираме на бира в една от занималните и…

— Къде е мачът? — попита Гретхен. — Ще дойда да те гледам. Можем да си поговорим, докато почиваш.

— Ти май се засегна.

— Не съм се засегнала, както ти се изразяваш. Къде ще бъде мачът?

— Игрищата са на източната страна на студентското градче — каза Били. — Няма начин да не ме намериш.

— Довиждане, Били — каза Гретхен, затвори телефона и отиде във всекидневната. Джийн седеше на канапето, прегръщаше Инид и я люлееше. Инид издаваше леки гальовни звуци. Рудолф правеше дайкири.

— Моят син — каза Гретхен — се извинява, че важни дела ще му попречат да дойде днес тук на обяд.

— Много жалко — каза Рудолф и сви ядосано устни. Наля дайкири за себе си и за Гретхен. Джийн, която се занимаваше с детето, каза, че няма да пие.

След като се наобядваха, Гретхен взе колата на Рудолф и отиде в студентското градче. Беше идвала тук и друг път, но сега отново я порази тихата, провинциална красота, непретенциозните, стари сгради, разположени безредно върху огромни зелени площи, виещите се чакълести пътеки, високите дъбове и брястове. Тъй като беше събота следобед, имаше малко студенти и градчето дремеше, огряно от меката слънчева светлина. Това място е създадено за спомени, помисли си тя, символ на носталгия. Ако предназначението на един университет е да подготвя младите хора за живота, тези тихи поляни, тези семпли, гостоприемни зали и аудитории може би ще се окажат неподходящи. Животът, пред който ще се изправят възпитаниците на „Уитби“ през последните тридесет години на нашия век, в никакъв случай няма да прилича на живота в университета.

На три от игрищата се провеждаха бейзболни мачове. Отборът, в който участвуваше Били и който се състоеше в по-голямата си част от момичета, играеше най-несериозно. Едно от момичетата например седеше на тревата и четеше книга; вдигаше глава и хукваше след топката чак когато съотборниците му се разкрещяваха. Мачът очевидно беше започнал отдавна — когато Гретхен застана зад линията на първата защита, защитникът спореше с няколко играчи от противниковия отбор, излегнати на тревата в очакване да им дойде редът, дали резултатът е деветнадесет на шестнадесет или осемнадесет на петнадесет. Едва ли на някого щеше да направи впечатление участвува ли Били в мача, или не.

Облечен с разръфани джинси, избелели от пране, и със сива тениска, Били подаваше топката — на момичетата я подхвърляше високо, а на момчетата я забиваше силно, когато им дойдеше редът да я пресрещнат с бухалките. Били не видя веднага Гретхен и тя остана известно време да го наблюдава — високо момче, което се движеше лениво и грациозно, дългата коса падаше върху лицето му — красиво, одухотворено, силно, волево, гневно — подобрен вариант на лицето на Уили Абът, челото също така високо, очите по-тъмни, носът no-дълъг, с напрегнати, широки ноздри; когато се усмихнеше, на дясната му буза се появяваше трапчинка, която нарушаваше симетрията на лицето, зъбите му бяха хубави и младежки бели.

Ако и характерът му беше като лицето му, помисли си Гретхен в момента, в който синът й хвърли топката на едно хубаво, пълничко момиче. Момичето метна обратно топката, не улучи и извика с престорено отчаян глас:

— Нищо не става от мен!

В третата пауза Били видя Гретхен, застанала зад линията на първата защита, и отиде при нея.

— Здравей, мамо — каза той и я целуна. Когато видя значката на ревера й, в очите му проблесна лека насмешка. — Нали ти казах, че лесно ще ни намериш.