Василий Аксьонов - Остров Крим

— Значи вие сте били? — остана като гръмнат Антон.

— На вашите услуги — поклони се Бен-Иван, стана, отиде до перилата на верандата на клуб „Набоков“ и изведнъж изчезна в сведените плътно до верандата клони на платана.

Антон тръсна глава. Бен-Иван вече отново седеше до масата и ободряващо му се усмихваше.

Заира приближи меките си тъмни устни до ухото на Антон. Защо не потанцуваме, секси бой?

— Този секси бой ще потанцува с мен — ядосано каза Памела, която незнайно по какъв начин бе чула тази дори непроизнесена фраза. — А вие, малката — обърна се тя, впрочем напълно миролюбиво, към Заира, — ще бъдете много любезна, ако изпеете още веднъж „Сантиментално пътешествие“.

Заира беше сговорчива жена и веднага се запъти към подиума. Пътьом подбра новопристигналия езотеричен човек. Оказа се, че той на всичко отгоре си носи и тромбон, така че направи няколко напълно професионални сола, редувайки се със Заира, като й се усмихваше свойски и дори от време на време докосваше с твърдата си предница пружиниращото й дупе. Всички танцуваха на верандата и всички си разменяха усмивки. Антон притискаше до себе си огромния корем на жена си и имаше чувството, че сърцебиенето на плода съвпада със собствения му пулс. Виждаше наоколо лицата на приятелите си, неосъществената нова нация на Остров Крим, тези толкова красиви якита — хей, челло, къде другаде ще намерите толкова красиви младежи? Всички танцуваха на една мелодия отпреди четвърт век и всички се усмихваха. Сладко облаче марихуана се рееше над верандата. В небето се разтваряше залезно злато и за красота над тях висеше рояк безобидни майски мушици. Зад кристалното стъкло се виждаше вътрешната зала на ресторант „Набоков“. Съвсем доскоро там едва ли не всяка вечер се правеха приеми в чест на поредния посетил града емигрант. Сега елегантните посетители се движеха с чашите мартини съвсем без посока. Тук-там се виждаха кикотещи се уста, тук-там — свъсени вежди на пророци, изкривени уста на пияници, дамички втора употреба носеха високо вдигнати и за всеки случай леко оскърбени брадички, а от дъбовата ламперия оглеждаха тълпата портретите на Тургенев, Мережковски, Бунин, Ахматова, Бродски, Вознесенски, Ахмадулина и много други. „Писателите са верни помощници на партията“, спомни си Антон шокиралия го лозунг в московския клуб на Централния дом на литераторите. Сега всичко изглеждаше призрачно, всичко сякаш беше обвито с лек дим. Познатият слаб наркотик този път сякаш бе изместил някъде навътре целия клуб „Набоков“ и верандата с танцуващите младежи и бе придал на всичко някаква смътна безсмисленост. Впрочем това усещане беше мимолетно, то се изгуби така, както се бе появило — внезапно, и точно тогава едно завъртане в танца откри пред него пролука във върволицата платани и в тази пролука — огромното златно небе на кримската нощ, панорамата на Симфи с неговите кубове, островърхи кули, кълба, квадрати и издатини, феерия от светлини на фона на златното небе и стърчащия точно по средата молив на „Куриер“. Горният му край блестеше ярко, сякаш беше фар. Там в момента беше баща му. Поддържаше вече безсмисления огън; фар в ослепителната златна нощ, където всичко се виждаше и беше ясно далече напред.

Нахлуването започна именно тази нощ, но по традиция все пак по тъмно: едната зора още не бе успяла да смени другата и в този кратък здрач върху Симфи се изсипа свистенето на безброй турбини.

Щом чу това свистене, председателят на съвета на СОС, издател и главен редактор на „Руски куриер“ Андрей Лучников разбра: край, това беше.

Той угаси светлината в кулата и съучениците видяха от висотата на своя небостъргач безбройните светлини над Симфи. Бяха гигантски десантни антеи, които кръжаха в очакване да им дойде редът за кацане.

Ти Ви Миг, както винаги, беше на мястото на събитието. На екрана на „сандъка“ вече можеше да се види пастта на огромна десантна риба, от която един след друг излизаха натъпкани със „сини барети“ джипове. Вярно, предаването неизвестно защо внезапно прекъсна, когато няколко „сини барети“ се затичаха право към камерата, като в движение вдигаха прикладите.

— Ето, виждате ли — спокойно каза Беклемишев. — Пак ни метнаха. Те не могат да не лъжат.

— Кои те? — закрещя Лучников. — Аз не съм разговарял с тъпите военни! Разговарях с Госплан 117 117 Държавен планов комитет. — Б.пр. ! С КОМИКОН и с Госплан. Те може изобщо да не са знаели какво се готви.