Чингиз Айтматов - Голгота

Този път отец Координатора не можа да избегне отговора.

— Горещиш се, сине мой — започна той, като се поизкашля глухо и пооправи гънките на плътното си одеяние. — Непристойно е да се говори така за Бога, макар и от младежко недомислие. На нас не ни е съдено да познаем безначалния Творец. Той съществува извън нас. Дори материализмът признава, че светът съществува извън нашето съзнание. А какво остава за Бога.

— Прощавайте, владико, но нека приказваме открито. Няма Бог извън нашето съзнание.

— Сигурен ли си в това?

— Да, затова го казвам.

— Е добре тогава, да не бързаме със заключенията.

Ще проведем например нещо като малка учебна дискусия. Но след молитвата. А сега, ако обичаш, ела с мене в храма.

Дори само фактът, че отец Координатора оказа на Авдий честта да се помолят заедно в академичната църква, по логиката на нещата трябваше да се изтълкува като проява на доброжелателство и семинаристът, застрашен от изключване, може би трябваше да се възползува от тази благоприятна за него ситуация.

Тръгнаха по коридора — отпред отец Координатора, а отстрани, на половин крачка зад него, Авдий Калистратов, който, като гледаше изправената осанка на свещеника, уверената му походка, свободното черно расо, стигащо до пода и придаващо му особена величественост, усети в него онази натрупана от вековете сила, която във всяко човешко дело охранява каноните на вярата, за да опази преди всичко собствените интереси. Именно с нея, с тази изконно противостояща сила, му предстоеше да се сблъска при търсенето на истината в живота. Но засега те двамата отиваха при Онзи, в когото вярваха, макар и всеки по свой начин, и в името на когото бяха длъжни да внушават на другите хора общи за всички мисли за света и мястото на човека в него. И единият, и другият се уповаваха на Него, защото Той бе всезнаещ и всемилостив. И тъй, те вървяха…

По това време на деня академичната черква бе празна и не изглеждаше толкова малка. Във всичко останало тя си беше черква като черква, ако се изключи обстоятелството, че в дъното на затъмнения олтар ликът на Христос, открояващ се ясно с тъмните коси, със строгия и изпитателен поглед, твърде много се белееше на специалното матово осветление. Към Него отправиха взор и мисли двамата коленичили мъже — свещенослужителят и младият семинарист, засега все още не лишен от свободата на собствените си съждения. Всеки от тях бе дошъл тук с надеждата да поговори някак насаме с Него, защото Той можеше да води синхронен диалог по всяко време на денонощието с безброй желаещи да се обърнат към Него, фактически едновременно с цялото човечество във всяка точка от земното пространство. Именно това Го правеше вездесъщ.

И този път всичко отново се повтаряше: заедно с молитвата всеки искаше да изкаже и личните си тревоги и скърби, и оправданията за своите постъпки, произтичащи от вярата в Него, и да открие съотношение между себе си и въображаемата вселена, в която заемаше толкова нищожно място за толкова нищожно кратък срок, и осенявайки се с кръст, всеки благодареше на Твореца, че му е отредил да се роди на света, и го молеше в последния си час да намери сили да умре с Неговото име на уста…

После се върнаха в същия кабинет, където имаха откровен разговор на четири очи.

— Ето какво, сине мой, няма да ти чета нравоучения — започна отец Координатора и се разположи удобно в коженото кресло срещу Авдий Калистратов, който седна на един стол и смирено сложи ръце на мършавите си колене, остро очертали се под сивото семинаристко расо.

Авдий очакваше строги назидания и се изненада, че в очите На владиката не виждаше нито гняв, нито някакви други недобри чувства, напротив, отец Координатора изглеждаше доста спокоен.

— Слушам ви, владико — покорно отговори той.

— И тъй, ще повторя, няма да се карам и да ти чета нотации. Тези примитивни мерки за въздействие не са подходящи за тебе. Но нещата, които си позволяваш да говориш, и то не от лекомислие или някаква несдържаност, не могат да не будят досада. И въпреки това сигурно забелязваш, че аз приказвам с тебе като с равен. Нещо повече, ти си доста умен… Няма да скрия, че в интерес на църквата е твоят ум да не противостои на нейното учение, а да служи безрезервно и всеотдайно на заветите на Господа. И аз не крия това. Но мога и бащински да ти поизтегля ушите, защото добре познавах покойния ти баща, с когото чудесно се разбирахме. Той бе наистина човек с християнски добродетели и твърде образован. Но ето че съдбата ме срещна и с тебе, Авдий, със сина на покойния дякон Инокентий Калистратов, бивш дългогодишен служител на църквата, казано на канцеларски език. И какво излиза? Признавам, в началото чувах положителни отзиви за тебе, но сега ме доведоха тук, както сам разбираш, обстоятелства от тревожно естество. Излиза, че си тръгнал по грешен път, искаш да ревизираш вероучението, а фактически ти си още само ученик. От твоите дори съвсем случайни изказвания стигнах до заключение, че както изглежда, твоите заблуди имат по-скоро възрастов характер. Ще ми се така да мисля. Всъщност по силата на редица причини за младостта е свойствена особена самонадеяност, която при различните хора се проявява различно в зависимост от техния темперамент и възпитание. Чувал ли си някога възрастен човек, минал през немалко житейски изпитания, в залеза на живота си да изгуби вяра в Бога и да започне по свой начин да тълкува божествените понятия? Не, дори да има такива случаи, безспорно е, че те са извънредно редки. Божествената същност се опознава все по-дълбоко именно с възрастта. Впрочем всички европейски философи, по-специално така наречените френски енциклопедисти, предприели в смутната предреволюционна епоха атеистичен щурм срещу религията, който продължава повече от двеста години, са били всъщност млади хора, нали така?